Видео 1, анкета за психичното здраве

Първа част, в която споделям резултати от проведената анкета и коментирам въпросите и отговорите 🙂

Реална Нереалност

Искаш прегръдка, а получаваш (hug). Искаш целувка, а получаваш :* Искаш да видиш човека до себе си, а получаваш движещо се изображение. Искаш реалност, а получаваш илюзия… Другият става все по-далечен, все по-непознат и все по-неразбран. Далеч от ръцете, далеч от сърцето… Или?

Няма измъкване от интернет и социалните мрежи, това е ясно. Нереалистично е да искаме да се върне доброто старо време, когато общувахме на живо и нямаше нужда да добавяме това уточнение „на живо“, когато канехме някого на среща. За добро или лошо, живеем в 21 век и електронните джаджи са навсякъде около нас. Много често от тях зависи работата, препитанието ни. Много често те са и единственият начин за връзка с хора, които живеят далеч от нас. Така че… Какво да сторим, за да задоволим адекватно най-базовата и нормална човешка потребност – тази от общуване (на живо)?

Да видиш Другия, да погледнеш в очите му, да чуеш гласа му, да усетиш аромата му, да го прегърнеш и целунеш, защото ти е близък, или да наблюдаваш мимиките и жестовете му от разстояние, за да го опознаеш по-добре. Не е ли това единственият начин да БЪДЕШ с някого в реалността? Да го усещаш с петте си сетива, а не само с едно или две? Според научните изследвания, около 80% от информацията при общуване получаваме чрез зрението, около 10% – чрез слуха си, а останалите десетина процента са отредени за обонянието, вкуса и осезанието ни. Питам се обаче, каква е разликата в КАЧЕСТВОТО на тази пренебрегвана от мнозина информация спрямо това, което виждаме и чуваме отсреща?

Ароматът на Другия, неговата естествена миризма, ни носи важни сведения за него и за взаимното ни общуване. Според лекарите, промяната в мириса на човек може да показва дори наличието на различни заболявания. Извън медицинската сфера обаче, ароматът на Другия прави най-често две неща – привлича ни или ни отблъсква. Дава ни първично усещане за това дали другият е приятел или враг, добър или лош, приятен или неприятен за нас. Тази информация достига до същността ни несъзнавано или полусъзнавано и често ние самите не знаем защо таим симпатия към някого и антипатия – към другиго. Естественият мирис на Другия, съчетан с цялостното му излъчване (a то е съвкупност от мислите и емоциите му), ни казват „Ела“ или „Стой надалеч“.

Докосването до Другия не може да бъде заменено от никоя машина, изобретена до този момент. Усещането за тялото и вкуса на Човека, с когото общуваме и сме близки, е това, което ни дава най-важната информация – как се чувстваме в интимното пространство на нашето общуване. Мястото, където сме най-уязвими, най-раними и крехки, но и най-истински. Прегръдката, целувката, погалването, сексуалният акт са НУЖДА, а не желание или каприз. Но колко често заменяме тези подаръци от природата с емотикони, стикери и видеоклипове? Могат ли изображението и звукът да ни донесат информацията и преживяването на БЛИЗОСТ с Другия? Вярвам, че не.

Ако приемем, че живото общуване между хората е незаменимо и носи най-голямо удовлетворение, то защо онлайн комуникацията е в своя пик и вече ни е трудно дори да се погледнем в очите? Няма да повтарям това, което вие знаете – че общуването чрез писане на съобщения или използване на камера е по-лесно, по-бързо, по-евтино и по-безопасно. Но дали това последното – безопасността – често не взима връх и то в отрицателния смисъл? По-безопасно ли е за моите чувства ти да си далеч и аз само да ти пиша? Ако е така, това истинско общуване ли е? Презастраховаме се, че ако нещо не ни хареса в Другия, просто ще го блокираме. А в реалността няма такава опция. И това е страшно за много хора…

Живеем във времена, в които е нужна СМЕЛОСТ, за да общуваш с Човека на живо! Трябват кураж и вяра в себе си, за да застанеш с лицето и тялото си до някого и да му кажеш какво мислиш за него, какво чувстваш към него. Да дадеш топлина и приемане или обратното – да поставиш граници. Да го подкрепиш емоционално с усмивка и докосване или да му покажеш с цялото си същество как се чувстваш в неговата компания. Трябват умения, трябва емпатия, трябва човечност.

А написаните думи и стикерите в социалните мрежи нямат тази сила – при все разнообразието им. Защото тонът на гласа, мимиките, жестовете, ароматът, ръкостискането, топлината на Другия са истинската реалност. Останалото е заместител на това общуване. Онлайн комуникацията не е маловажна, но не може да задоволи най-голямата ни нужда – тази от близост и усещане на Другия. Защото всички човешки потребности се задоволяват само от друг човек. Останалото е изкуствено. А изкуствените цветя не миришат – нито приятно, нито неприятно. Никак. Те просто не носят информация. Кой съм Аз и кой си Ти?

Реклама

„Какво ще ми прави психологът?“ или видове терапии

Както в медицината или в образователната сфера има различни философии и стратегии за работа, така и в психотерапията има множество подходи и начини да се помогне на човека. Целите на психотерапията по принцип са:

• да се открият причините за проблема, а не само симптомите му (например паническите атаки са само симптом)
• да се открие, покаже и насърчи потенциалът на човека да се променя в позитивен план
• да се постигне осъзнаване от страна на клиента за позицията му в различните роли (дете на родителите, партньор, колега, приятел и т.н.) и как се е стигнало до това състояние, което иска да промени
• да се уточнят личните цели на клиента и да се организира той чрез ясни и реалистични стъпки за постигането им
• да се даде емоционална подкрепа на човека, така че той да се почувства РАЗБРАН, УВАЖЕН и ПРИЕТ такъв, какъвто е
• да се повиши усещането за приемане на себе си от страна на клиента
• да се научи клиентът как да променя мислите и действията си така че да се променят и чувствата му
• други специфични за конкретната школа цели

Основните видове терапии са психоаналитичните, психодинамичните, когнитивните, поведенческите, позитивните, хуманистичните и системните подходи. Ще разгледаме накратко тяхната същност, за да имате представа към кой метод може да се насочите, когато избирате терапия и специалист.

• Психоанализа и психодинамични подходи – Идеята тук е, че психичните проблеми произтичат от несъзнаваното в човека и терапията цели осъзнаване на тези съдържания, заровени дълбоко в нас. Работи се със защитните механизми, които човек използва, за да се спаси от болезнената за него реалност – отричане, потискане, изтласкване, рационализация и други. При психодинамичните стратегии терапевтът слуша клиента, използва специфични инструменти като свободните асоциации и интерпретира чутото с цел осъзнаване на мислите, чувствата и поведението в миналото и настоящето. Психоанализата е дългосрочна терапия, която може да отнеме години, тъй като цели дълбока и дълготрайна промяна у човека. Съвременните психодинамични терапии са по-краткосрочни и целят разрешаване на неотложни проблеми. Част от психодинамичните терапии са също юнгианската психоанализа (Карл Юнг – колега на Зигмунд Фройд, който създава свой подход), транзакционният анализ (разглежда трите състояния на Аз-а – Дете, Родител и Възрастен), Аз-психология и обектни отношения.
• Когнитивни и поведенчески терапии – Идеята на когнитивните и поведенческите психотерапевти е, че равновесието в живота ни се нарушава не от самите ситуации, в които попадаме, а от мислите и отношението ни към случващото се. Целта при тези терапии е да се промени мисленето за проблема и да се изпробват нови начини на реагиране и действие. Терапевтът е по-активен в сравнение с психоаналитика, но клиентът е водещата фигура, която работи заедно с психолога за промяната. Бихейвиористичният подход (психология на поведението, базирана на създаването и промяната на условните рефлекси при човека) и когнитивната психология (как мислите влияят на поведението) се обединяват в когнитивно-поведенческата психотерапия. Накратко КПТ разглежда и променя порочния кръг, при който отрицателните мисли („Ще се случи нещо лошо“) пораждат неприятни емоции (страх, тревога, гняв), емоциите водят до нежелано поведение (обвинение към другия например), а това поведение потвърждава отрицателните мисли („Лошото се случи!“). Терапевтът търси, анализира и показва на клиента си каква е връзката между телесни усещания, мисли, чувства и поведение. Целта е да се оборят крайните негативни очаквания и убеждения, за да се промени усещането, след което да се използват поведенчески експерименти (нови поведения), които допълнително да докажат погрешността на мислите. Терапията чрез приемане и поемане на отговорност, диалектичната поведенческа терапия, преработването на убеждения (когнитивно реконструиране), рационално-емотивната поведенческа терапия, „ваксинирането против стрес“, привикването към страшен за клиента стимул, практикуването на техники за mindfulness (осъзнатост) – всички те могат да бъдат част от когнитивно-поведенческата терапия или отделни методи за работа. КПТ е полезна най-вече при тревожни и депресивни разстройства, фобии, обсесивно-компулсивно разстройство, тоест когато клиентът осъзнава състоянието си и желае активно да работи за преодоляването му.
• Позитивна психотерапия – Съсредоточава се върху себеосъществяването и благоденствието на човека като катализатори за промяна. Обучава клиента как да насочва вниманието си към източниците на щастие в своя живот. Според американския психолог Мартин Селигман например условията за благоденствие са 5 – положителни емоции, положителни отношения с другите, смисъл, отдаденост и постижения. Терапията се нарича „позитивна“ не в смисъл на „оптимистична“, а като съответстващо на първоначалното си значение, тоест заложените у всеки човек и действителни способности, които могат да се развият. Терапевтите насърчават способностите за преработка на конфликтите (вътрешни и външни) и ре-интеграция (например в семейните отношения, груповите, партньорските).
• Хуманистични терапии – Те разглеждат човека като цялостна личност със свободна роля, който може дейно да взема решения. Хуманистите смятат, че по природа човекът е добър, способен и устойчив на трудности. Върховната цел на човека е да се самоактуализира – да осъзнае потенциала си и да осъществи мечтите си. Хуманистичните терапевти водят разговор с клиентите си, като проявяват разбиране и емпатия, задават отворени въпроси и слушат как човекът преценява себе си. Целта е клиентът да изразява свободно мислите и чувствата си, за да се преодолеят вината, срамът и защитните механизми. Хуманистичните терапии са насочени към настоящето и бъдещето, за разлика от психодинамичните подходи например. Част от хуманистичните терапии са личностно-центрираната терапия; терапията, насочена към настоящето; екзистенциалната терапия; гещалт терапията; терапията, насочена към емоциите; емоционално насочената терапия (за двойки и семейства); ориентираната към решения краткосрочна терапия (5 срещи за резултат). Тук можем да посочим и някои методи за облекчаване на психически травми и негативни емоции като соматичните терапии (масажи, дихателни упражнения, йога, тай-чи, масла и аромати), EMDR (десензитизация и повторна преработка на травматични събития чрез движения на очите), хипнотерапия, арт терапия и терапия чрез общуване с животни.
• Системни терапии – Както показва името им, тези подходи разглеждат семейството, работното място и други общности като системи. Съответно за проблемите, декларирани от един човек, следва да се търсят решения, които са адекватни и позитивни за всички членове на системата. Терапевтите отчитат динамиката на системата, моделите на поведение на членовете й, неписаните правила, несъзнаваните конфликти и т.н. Специалистите могат да постигнат дълготрайна промяна само ако всички членове на системата приемат, че промяна е необходима. Например, при системната фамилна терапия се работи с проблеми, които засягат цялото семейство (или няколко семейства) – раздяла, развод, смърт, раждане на дете и т.н., като терапевтът установява как членовете на семейството виждат и изпълняват своите роли. Целта е всеки човек да разбере как действията му влияят на него самия и на другите около него, но също така как външните фактори (например икономическа криза в страната и безработица) се отразяват на отношенията в рода. Към системните терапии можем да включим стратегическата фамилна терапия, контекстуалната терапия и терапията на развитието, провеждана в диада (за деца, преживели емоционални травми като неглижиране, насилие и други). Основен фактор за успешното провеждане на системните психотерапии е желанието на (почти) всички членове на една система да участват в промяната.

Каквато и терапия да изберете, помнете, че най-важна е доверителната връзка специалист-клиент, както и спецификата на вашата ситуация. Например, ако сте млад и динамичен човек, който прекарва по-голямата част от времето си в работа и усещате, че проблемът ви е решим, но имате нужда от друга гледна точка, можете да изберете краткосрочната терапия, ориентирана към решения. Обратно, ако желаете дълбинна промяна на всички нива от живота ви и имате търпението да изследвате себе си дългосрочно, може би психоанализата е за вас. Бъдете смели и променяйте! 🙂

Искам и Трябва – приятели или врагове?

Представяте ли си колко закърнели са мозъците ни от многогодишно възпитание и моделиране от страна на обществото?!? Толкова закърнели, че когато ни попитат какво наистина искаме, често не можем да отговорим… Не можем да стигнем до дълбините на сърцето си и да кажем с абсолютна сигурност – Ето това искам!

Как човек знае, че иска нещо? Май не е толкова просто да се отговори на този въпрос. Ако изключим какво според него трябва да има или да направи… Ако изключим нещата, които близките му искат за него… Ако изключим прищевките му, тоест „МЕНТЕпотребностите“, както ги нарича Мадлен Алгафари… Ако изключим страховете му, които го тласкат към това да трупа вещи, медали, комплименти… Тогава може би ще сме по-близо до това какво наистина искаме.

Социалните стереотипи са много силни във всяка една страна по света, но в България като че ли мнението на другите винаги е било по-важно от собственото ни усещане за живота и как той трябва да се живее. „Какво трябва да направиш преди да навършиш 30 години“, „Плюсове и минуси на късната бременност“, „Как да си изберем партньор“ и още куп други съвети и правила слушаме и усещаме още от най-ранна детска възраст. А колко често са ви питали ВИЕ какво искате, от какво наистина имате нужда? А колко често са ПРИЕМАЛИ отговора ви, без да ви съдят?

Дали „трябва“ и „искам“ са врагове? Нормално ли е те да сочат две и повече противоположни неща? Например „искам да съм спокоен и щастлив“ и „трябва да работя“? Нужно ли е да сме спокойни и щастливи само ако не сме на работа? Или пък неписаният закон, че целта в живота на всеки човек е да се ожени/омъжи и да има деца? Или това, че трябва да бъдеш само с един партньор до края на живота си? Има още много „трябва“, но къде тук е свободната воля?!?

Ще кажете – Много често казваме „трябва“, когато имаме предвид „искам“, например „Трябва да тръгвам“, когато не ни се стои повече с човека или хората около нас. Възможно е, но какво послание отправяме с тези реплики първо към себе си и след това към човека срещу нас? Не казваме ли на себе си, че не е важно какво искаме, а само какво трябва? И не оставяме ли другите с впечатлението, че не избираме сами действията си?

Не е нужно Искам и Трябва да са врагове. Но много малко неща трябва да се правят – те са описани в законите, например Наказателния кодекс. Всичко останало би следвало да е в областта на Искам. Колко често обаче спираме и си задаваме въпроса Какво наистина искам? За какво копнея сега?

Най-смислено-безсмисленото нещо

Какво правиш, когато се чувстваш тъжен, уплашен, тревожен и нещастен? Как задържаш Любовта в себе си, за да не отстъпи тя място на страха и гнева? Как се събираш, когато усещаш душата си на парчета?

Творчеството е едно от нещата, които помагат в такива моменти. Както и да видиш ситуацията от друг ъгъл. Например да си кажеш, че този човек, чийто поведение те наранява, може би също е наранен, може би се защитава от собствения си страх… И да го обичаш въпреки – въпреки страховете му, въпреки гнева му, въпреки ударите, които ти е нанесъл. Това не означава да се оставиш да те удрят, а да запазиш Любовта – своята любов – жива. Да не я превърнеш в омраза, която има същата сила, но тя не е съзидателна, а разрушителна.

Един театрален режисьор казва, че театърът за него бил едновременно най-смисленото и най-безсмисленото нещо на света. За мен творчеството изобщо може да се опише с тези думи. Да рисуваш, да моделираш, да пишеш, да пееш, да свириш, да танцуваш, да създаваш Нещо от… От какво всъщност? Не е от Нищото, защото идва от Сърцето ти, а там е пълно с Теб! С това, което си тук и сега!

Да обичаш нещо или някого заради самото него, без да очакваш и изискваш да ти се даде обратно – това е едновременно най-безсмисленото и най-смисленото нещо на света! Някои биха го нарекли дори нелепо, безумно, смешно… Но то е много силно, то е липса на ум и егоцентризъм, а просто обич и приемане (които са различни от съгласие и единомислие).

Твоите творения знаят, че няма нищо по-трудно от това да преодолееш страховете и разочарованията си и да ги превърнеш в песен, стих, разказ, филм, картина. Другите не ги разбират? Жалко, но те са за теб – за да ти покажат как изглежда болката ти, гневът ти, страхът ти в едно друго облекло. Така ставаш едновременно творец и зрител на своите мисли и емоции. Наблюдавай ги, но не ги съди и критикувай! Това си Ти – ни повече, ни по-малко – и имаш нужда от ПРИЕМАНЕ. Дори когато сам не се разбираш…

Няма лоши и грешни чувства! Има само приятни и неприятни такива. Но едните не могат без другите! Как ще знаеш, че си щастлив сега, ако преди това не си усетил жилото на болката и тъгата? Как ще познаваш границите си, ако не се разгневиш? Как ще знаеш кое е добро за теб, ако не си опитал от лошото?

Доскоро не разбирах хората, които толкова много се прехласват по природните картини и въздишат по разни… безсмислици? Но може би те виждат, мисля си сега, СМИСЪЛА, вложен от най-големия и най-великия творец – природата. Когато погледнеш мравките, носещи семенца по пътя, или цветовете на цветята и листата, или формата на облаците, се усещаш по-малък, по-смирен, по-свързан. Не е ли това най-смислено-безсмисленото нещо?!?

(Не)Цензурирай това

Колко пъти в денонощието се спирате да кажете/направите това, което наистина искате? Колко често преглъщате емоциите си и слагате маската на незаинтересованост и благоприличие? Колко често „замазвате положението“ с нервен смях и „шеги“? Колко хора на този свят са спонтанни и автентични във всеки момент от живота си?

Повечето хора знаят, че потискането на реалните им чувства и мисли води до заболяване на целия организъм – душа и тяло. Въпреки това, те не желаят или не се чувстват способни да изразят пред когото трябва истинските си емоции и желания.

Кое е най-лошото, което би могло да ви се случи, ако кажете „истината, цялата истина и нищо друго освен истината“? Няма да се съгласят с вас? Няма да ви разберат и няма да приемат чувствата ви? Ще ви се подиграят? Ще ви отхвърлят? Въпросът трябва да отиде отвъд тези отговори. Ако допуснем, че всичко това ще ви се случи наистина, как бихте се почувствали? Ужасно? Наранени? Тъжни? Гневни? Уплашени? А как се чувствате сега, когато „преглъщате“ автентичните си емоции и цензурирате мислите си? По същия начин? По-различно?
Случвало се е на и мен и на всички хора, вярвам. Проблемът идва, когато „слагаме кръст“ на наистина важни неща и то често. Когато отричаме СЕБЕ СИ постоянно. Когато се ядосваме на себе си заради страха си да говорим и да застанем твърдо зад думите и действията си. Цензурираме любовта си, гнева си, тъгата си, уязвимостта си, а всъщност – човечността си! Не споделяме с никого болката си. Бягаме от себе си с години. Получаваме болест – психосоматична, тоест резултат от погрешно мислене и погрешни действия. Тези болести, дето идвали „на нервна почва“.

Трябва ли да чакаме да заболеем от рак, за да променим нещо в живота си? Ще кажете „Не, разбира се!“, но след минути ще удавите тъгата си в алкохол например или ще я задушите с храна… Ще отговорите с „Добре съм“ на своя партньор, колега, приятел, родител. Тоест, ще излъжете. Ще излъжете на първо място себе си…

Няма съвети за вашия страх. Няма магическа пръчка, която някой може да размаха пред лицето ви, въпреки че доста „врачки“ и „ходжи“ ще побързат да опровергаят работата на психолозите и психотерапевтите. Първата крачка е да осъзнаете, че имате проблем и да го споделите с някого, пък бил той и непознат. След това потърсете психологическа помощ. Вземете решението да се погрижите за себе си, тук и сега. Представете си колко щастливи бихте били, ако не се страхувахте да бъдете СЕБЕ СИ.

Време разделно

Това не е роман. Не е и филм. Случва се наистина. Сега, тук, до вас, във вас. Дошло е време разделно.

Какво знаете за разделите? За пускането на нещо или някого да си тръгне от живота ви? За откъсването? За липсата?

Може би няма да ви изненадам, ако ви кажа, че това, което знаете и ЧУВСТВАТЕ по темата, е в тясна връзка с опита ви в детството. Но тук и сега ми се иска да говорим за друго. Може ли разделите да се случат по-безболезнено, по-осъзнато, по-мъдро?

Целият ни живот е изпълнен с раздели. Когато сме излезли от майчината утроба, ние сме преживели (по-леко или по-тежко) първата си раздяла, първата промяна в нашия свят. Това тъмно, топло и тихо място никога вече няма да е реалност, а в най-добрия случай ще остане вътре в нас, в психичния ни свят, като остров на тишината и спокойствието, като нещо, за което нямаме реален спомен, но търсим ежедневно в Другите.

Ако имаме късмета да бъдем отглеждани от биологичната си майка, отбиването от нейната гърда, а след това все по-честите моменти, в които друг възрастен поема грижите за нас, също са раздели, свързани с тревога и недоволство.

Но ние оцеляваме. Оцеляваме, за да се сблъскаме с раздялата със семейството, когато тръгнем на детска градина, на училище, в университет. Оцеляваме, за да се разделим с детството, а после и с юношеството си (пак, ако имаме късмет). Идва време да пуснем първата любов, първите приятели, първите учители. Да се разделим с родния дом, с баба и дядо, с родителите. Ами мечтите, желанията, надеждите, фантазиите през всеки ден от живота ни? Нима разочарованието и несбъднатите копнежи не са болезнени раздели?

Как да облекчим болката от раздялата, мъката от липсата на нещо или някого? Можем да си повтаряме много успокояващи фрази, но успокояват ли ни те в действителност? Иска ми се да ви кажа нещо мъдро и дълбокомислено, но истината е, че … за всеки истината е различна. Когато е загубил нещо, човек преодолява (или не преодолява) загубата по различен начин, за различно време, с различен темп. На някого са му нужни минути или дни, за да остави назад миналото, на друг няма да му стигне и цял живот.

И все пак, как да облекчим разделите? Как да ги направим поносими?

Може би е добре да започнем от там, че нещата и ситуациите трябва да се довършват, да се слага подходящ край на всичко, което оставяме назад. Ако усещате, че имате недовършена работа, неизказани думи, неосъзнати чувства, ще ви е много трудно да се разделите с миналото.

Друг наш избор, а именно да таим всичко в себе си, също носи двойна тежест и тревога. Ненапразно народната мъдрост гласи, че споделената мъка е половин мъка. Словото е инструмент за лечение на душата от хилядолетия.

Като воденичен камък на шията ви може да тегне и идеята, че нещо или някой ви принадлежи, а вие сте го „изпуснали“. Напомняйте си всеки ден, че нищо и никой не ви принадлежи, освен вашето тяло и вашата душа. Някой е решил да сподели част от живота си с вас, но след това си е тръгнал – това е негово решение и вие трябва да го уважите, ако очаквате другите да уважават вас. Загубили сте мечта или надежда? Това, което сте виждали пред себе си, все още може да ви се случи, но под друга форма, например може да нямате биологично дете, но да имате осиновено дете, което е просто друга форма на удовлетвореното желание да бъдеш родител. Загубили сте любим предмет, любима работа, любимо място? Може би Вселената ви показва, че е време за промяна. Време разделно.

Всеки наш ежедневен избор (дори какво да си купим за ядене или какво да четем) ни определя като индивиди и чертае бъдещето ни. Идеята, че ние сами избираме мислите си и поведението си е трудна за разбиране, когато човек е под властта на емоциите си (мъка, тъга, гняв, разочарование, безнадеждност). Правилният път не е лесен, но и раждането не е лесно, нали? Приемането, разбирането и изразяването на емоциите ни ни разграничава от другите животински видове, които разчитат само на инстинктите си. Ние имаме ИЗБОР – да бъдем или да не бъдем, да пуснем или да се вкопчим, да се осъзнаем или да живеем в тъмнина.

Единствената константа на този свят е промяната и рано или късно тя ще ни застигне. Въпросът е дали ние сме я ИЗБРАЛИ или тя ни е заварила вкопчени в миналото и в скръбта по изгубеното, което никога не сме притежавали.

Всеки ден е време разделно.

Арт терапия срещу стреса

   Рисуването, оцветяването, създаването на колажи, моделирането доказано помагат на децата и възрастните да се отпуснат и да преодолеят дистреса (лошия стрес). Творческият процес води до освобождаване от напрежението и канализира енергията ни в нещо приятно и конструктивно. Когато човек твори, той не мисли за грижите и проблемите си, а се съсредоточава върху поставената задача. Създаденият творчески продукт – картина, колаж, скулптура и т.н. – е повод за гордост от страна на този, който го е създал, а гордостта повишава и самооценката ни!
   Представям ви няколко идеи от арт терапията, които можете да изпробвате сами или с другарчета.
1. Успокояваща картина – Необходими са ви само хартия и материали за рисуване (флумастери, цветни моливи или пастели). Отпуснете се и си припомнете момент, в който сте се чувствали много спокойни и релаксирани. “Вижте” и усетете отново къде сте били тогава, с кого, какво сте правили, как сте се чувствали. Пресътворете тези чувства и усещания върху хартията. Нарисувайте покоя и удоволствието.
2. Упражнение за релаксация + Колаж – Необходими са ви тихо и спокойно място и всякакви материали, които можете да използвате за колаж (картон, копчета, помпони, перца, мъниста и други, както и ножица, лепило и флумастери). Първо се отпуснете, като легнете или седнете удобно. Затворете очи и дишайте дълбоко, с корема. Стягайте и отпускайте последователно мускулите на лицето, врата, раменете, ръцете, стомаха, дупето, краката, стъпалата. След това си дайте минутка време, преди да започнете с колажа. Идеята е да създадете творба, която представя състоянието ви по време на упражнението за релаксация. Развихрете въображението си!
3. Лекуваща картина – Необходими са ви хартия и материали за рисуване по избор. Ако сте с близките си, обсъдете заедно начините, по които хората лекуват телата си – чрез храна, лекарства, антибиотици, поставяне на лепенки върху раните и т.н. Какво ви е помогнало в миналото, когато нещо ви е боляло или сте били в болница? Кое/кой ви накара да се почувствате по-добре? Как се приспособихте към неприятната ситуация? Нарисувайте картина, която изобразява какво ви помага да излекувате тревогите и грижите си сега.
4. Моят стрес – За тази задача ви трябва едно кошче за боклук, ножица, хартия и материали за рисуване. Нарисувайте своя стрес, тоест това, което ви ядосва, плаши, тревожи в момента. Няма значение дали картината е реалистична или абстрактна и неразбираема за околните. Изрежете рисунката от хартията. Кошчето за боклук е пред вас. Вие решавате дали да задържите своя стрес или да го изхвърлите ритуално 
5. Свивам и отпускам – Необходими са ви само хартия и материали за рисуване. Сгънете листа хартия на две. Върху едната част нарисувайте напрегната, разтревожена фигура на човек, а върху другата част – отпуснато и спокойно човече. Какви са приликите и разликите между двете картинки? Как се чувствате, когато гледате едната рисунка, и как се чувствате, когато гледате другата? Обсъдете, ако сте с други хора, как стресът влияе върху тялото и външния ни вид, върху емоциите ни, върху начина ни на мислене.
6. Върху облака – За това упражнение са ви необходими успокояваща музика, памук, хартия и материали за рисуване. Пуснете релаксиращата музика. Ако сте двама и повече, трябва да изберете мелодия, която се харесва на всички. Затворете очи и си представете, че се носите върху облак в небето. Представете си и “усетете” размера на вашия облак, формата му, от какво е направен. Какво виждате, чувате, помирисвате и усещате, докато се носите върху облака? Как се чувствате в този момент и за какво мислите? Сега нарисувайте себе си върху вашия облак и, ако желаете, пресъздайте гледките, звуците и усещанията от визуализацията. Вместо да рисувате облака, направете го от памук. Можете да използвате и брокат за повече ефект. Картината със сигурност ще е успокояваща!
Всички тези упражнения имат обща цел – да изследвате сами за себе си или заедно с близките си какво ви успокоява, как постигате покой, кога се усещате свободни и релаксирани. И не забравяйте, че спокойствието не е тишина и изолация, а състояние на духа и много смях! 

Да устоиш

Като дете много се учудвах на хора с неприемливо за другите поведение – такива, които злоупотребяват с алкохол, взимат наркотици, зависими са от хазарт, от други хора, изневеряват на партньорите си… Защо тези хора се държат така – питах се тогава. Защо не могат да се спрат? Нали виждат и усещат, че това им вреди? Защо нараняват близките си?

Вече знам защо. Знам какво е да не можеш да устоиш. Да си мислиш, че щастието е на една ръка разстояние, толкова близко… и за да го стигнеш, ти трябва само да… Какво?

Да се надрусаш, как какво?

Надрусването не е само с наркотици, не се заблуждавайте. Можете да се надрусате с всичко, което ви носи удоволствие… за кратко. Защото веднага след удоволствието идват ТЕ. Ужасните ТЕ. Тези, от които бягаш. Вината, болката, отчаянието, срамът, страхът. И остават с теб… до следващото надрусване.

Знам причините за зависимостите. Някои от тях изпитах и на свой гръб. Но все още се чудя – как може? Та нали този или това е разрушително за човека? Не вижда ли, че се съсипва? Все още ми е трудно да приема факта, че ставаме зависими от нещо или от някого.

Иска ми се да ви кажа за зависимостта от хора. За тази от алкохол и наркотици си знаете. И за тази от храната сте чували, предполагам, все нещо. Но за ЗАВИСИМОСТТА ОТ ХОРА може би не знаете. Та, нещичко ми се ще да научите и за тая болест. А че това е БОЛЕСТ, не се съмнявайте.

Какво представлява зависимостта от човек, ще попитате. Това е когато не можете без някого, но и с него не можете. Боли ви, когато го няма, но двойно повече ви боли, когато е с вас. Този човек най-често е интимен партньор и по-често е мъж, защото емоционалната зависимост е по-присъща за жените. Обикновено жената, която е емоционално зависима търпи насилие – психическо, физическо, сексуално – от партньора си, но не го напуска. Защо? Защото е зависима. Ако питате такава жена защо не напуска този мъж, е все едно да питате наркоман защо не се стегне и не спре отведнъж наркотиците…

Зависимите от хора човеци често са успели – по критериите на обществото. Те имат семейство, приятели, кариера, достатъчно пари. Понякога отстрани животът им изглежда подреден и розов. Но в тях се е настанил хаосът и адът. Тези хора не са научени в детството си на следните неща:

• да защитават и отстояват личните си граници („Няма да ти позволя да…“)
• да се доверяват на себе си и да обичат себе си („Аз съм важен и никой няма право да ме унижава“)
• да вярват на емоциите и на тялото си („Не се чувствам добре с този човек, значи нещо не е наред“ вместо „Той е ядосан, значи аз съм виновна“)
• да не търсят утвърждаване, приемане и обич от хора, които не могат да им ги дадат (поради собствените си страхове и комплекси)
• да вярват в собствените си качества и възможности („Аз мога да бъда щастлива без този човек, кoлкото и да го желая“)

Емоционално зависимите хора почти винаги бъркат секса с интимността. За съжаление, това са две коренно различни неща. Но сексът (особено с човек, с когото имате „химия“) е велик наркотик. И често приспива сетивата на индивида за недостатъците на връзката като цяло. Защото интимност не може да съществува без взаимни УВАЖЕНИЕ, ДОВЕРИЕ и ПРИЕМАНЕ!

Зависимите от хора човеци имат проблем. Но често той е невидим – няма празни бутилки, няма спринцовки, няма повръщане на храна. Има обаче липса на живот, на живец, на щастие в съществуването им. Защото щастието не е в Другия. Щастието винаги е в нас.

Приказка за стената

Имало едно време едно малко момиченце. То било добро, красиво и умно, но много тъжно. Причината за тъгата му били неговите родители, които то почти не виждало. Те търгували в далечни земи и рядко се прибирали у дома при дъщеря си. Когато пък били вкъщи, все били изморени и гневни и пъдели дъщеря си да си играе сама в нейната стая. Много сълзи изплакало детето в самотата си, но какво можело да стори?
Колкото повече растяло момиченцето, толкова повече отслабвало сърцето й. Когато станала млада девойка, тя легнала болна – сърцето й едва-едва туптяло. Родителите й се суетели около нея, предлагали й най-вкусната храна, най-красивите дрехи, най-мъдрите книги, но нищо не помагало на момичето. Един ден родителите на девойката отново заминали по работа и тя решила, че е време също да тръгне на път, за да потърси лек за болното си сърце.
Дълго се скитало момичето. Минало през много градове и селца. Някои хора я съжалявали заради болестта й, други й се подигравали, трети я отминавали с безразличие.
Един ден девойката чула от някъде, че в далечно царство зад огромна стена от лед живеел красив принц, който се занимавал с магьосничество. Хората съветвали младото момиче да открие принца, защото само той можел да излекува сърцето й.
Изпълнена с надежда, девойката тръгнала да търси царството на принца-магьосник. Дълго вървяла тя, а сърцето й все по-бавно туптяло в гърдите. Един ден момичето видяло пред себе си огромна стена от лед. Надлъж и нашир, докъдето поглед стига се простирала стената, а облаците криели върховете й. Зачудила се девойката как да премине стената, защото знаела, че зад нея се намирало вълшебното царство на красивия принц.
Месеци наред момичето обикаляло ледената стена, но тя била безкрайна. Нямала врати, ни дупки, ни проход – само гладък лед. Замислила се девойката дали не може да се качи по стената и да се спусне от другата й страна. Върнала се в близкия град и потърсила вълшебни обувки, с които да изкачи стената. Открила един обущар, който имал такива обувки, но той й рекъл:
– Ще платиш ли цената за тях? Не искам пари и диаманти, а да ми дадеш очите си… За какво са ти те сега? Нали принцът-магьосник ще те излекува скоро?
Уплашила се девойката, но какво да стори? Дала на обущаря очите си, взела вълшебните обувки и тръгнала към стената. По пътя срещнала едно бедно овчарче, което й помогнало да стигне до леда. Благодарила му девойката и тръгнала да изкачва стената. Катерела се дълго, но вълшебните обувки изведнъж изгубили силите си и тя паднала от ледената стена. Девойката оживяла, но мъката й се удвоила.
С помощта на овчарчето сляпото момиче се върнало в града и потърсило вълшебен огън, с който да разтопи част от стената и да мине през нея. Открило един ковач, който имал такъв огън. Той обаче й рекъл:
– Ще ти дам огъня, но искам ушите ти! За какво са ти те? Нали скоро ще откриеш принца-лечител?
Уплашила се девойката, но какво да стори? Вярвала, че с огъня ще разтопи стената. Дала ушите си на ковача и тръгнала – сляпа и глуха – към леда. Срещнала пак бедното овчарче, което я нахранило с овче мляко и я изпратило до стената. Девойката доближила огъня до леда и зачакала да се разтопи той достатъчно, за да премине. Но и вълшебният огън бил безсилен… Не успяла и с него да пробие стената.
Отчаяно, момичето се върнало в града и потърсило един дърводелец, за който говорели, че имал вълшебна флейта, чийто звук събарял всички стени. Намерило то майстора и му казало какво желае. Дърводелецът й обяснил, че ще получи флейтата, ако му даде гласа си. Какво да прави горката девойка? Дала гласа си на дърводелеца, взела флейтата и се върнала – сляпа, глуха и няма – пред стената. Само бедното овчарче я придружавало, за да не се изгуби по пътя.
Засвирила с флейтата девойката и не след дълго другарят й написал на кожата й, че вижда как ледът се пропуква. Дълго, дълго свирело момичето и най-накрая част от стената паднала.
Девойката преминала през пролуката и стигнала до двореца на принца-магьосник. Отвели я при него. Тя не го виждала, не го чувала, но знаела, че е пред нея. Смилил се принцът и й върнал зрението, слуха и говора. Замолила го тя да излекува и сърцето й, защото иначе скоро щяла да умре, но той отвърнал:
– Не мога да сторя това. Върви си. Не ти е мястото тук…
Отчаяна, девойката си тръгнала от вълшебното царство, а сърцето й кървяло и тя умирала бавно. Стигнала до колибата на овчарчето и със сетни сили паднала на прага. Очите й виждали, ушите й чували, можела да говори, но сърцето й спирало…
Бедното овчарче отворило вратата на дома си и я поканило да влезе. Заплакала девойката, защото се сетила как той й бил помагал през цялото време. Настанило се овчарчето до камината, взело момичето на ръце и като бебе я люляло в скута си – едно, две, три денонощия… С билки я поило, с овче мляко я хранило и на четвъртия ден девойката усетила, че сърцето й – макар и слабо – е вече цяло и тупти по-силно. Погледнала навън и видяла ледената стена, криеща царството на принца-магьосник. Но сега тя била прозрачна и царството не изглеждало така вълшебно както преди. Защото знаела, че магьосникът не можел да излекува сърцето й, а бедното овчарче я върнало към живота.