„Какво ще ми прави психологът?“ или видове терапии

Както в медицината или в образователната сфера има различни философии и стратегии за работа, така и в психотерапията има множество подходи и начини да се помогне на човека. Целите на психотерапията по принцип са:

• да се открият причините за проблема, а не само симптомите му (например паническите атаки са само симптом)
• да се открие, покаже и насърчи потенциалът на човека да се променя в позитивен план
• да се постигне осъзнаване от страна на клиента за позицията му в различните роли (дете на родителите, партньор, колега, приятел и т.н.) и как се е стигнало до това състояние, което иска да промени
• да се уточнят личните цели на клиента и да се организира той чрез ясни и реалистични стъпки за постигането им
• да се даде емоционална подкрепа на човека, така че той да се почувства РАЗБРАН, УВАЖЕН и ПРИЕТ такъв, какъвто е
• да се повиши усещането за приемане на себе си от страна на клиента
• да се научи клиентът как да променя мислите и действията си така че да се променят и чувствата му
• други специфични за конкретната школа цели

Основните видове терапии са психоаналитичните, психодинамичните, когнитивните, поведенческите, позитивните, хуманистичните и системните подходи. Ще разгледаме накратко тяхната същност, за да имате представа към кой метод може да се насочите, когато избирате терапия и специалист.

• Психоанализа и психодинамични подходи – Идеята тук е, че психичните проблеми произтичат от несъзнаваното в човека и терапията цели осъзнаване на тези съдържания, заровени дълбоко в нас. Работи се със защитните механизми, които човек използва, за да се спаси от болезнената за него реалност – отричане, потискане, изтласкване, рационализация и други. При психодинамичните стратегии терапевтът слуша клиента, използва специфични инструменти като свободните асоциации и интерпретира чутото с цел осъзнаване на мислите, чувствата и поведението в миналото и настоящето. Психоанализата е дългосрочна терапия, която може да отнеме години, тъй като цели дълбока и дълготрайна промяна у човека. Съвременните психодинамични терапии са по-краткосрочни и целят разрешаване на неотложни проблеми. Част от психодинамичните терапии са също юнгианската психоанализа (Карл Юнг – колега на Зигмунд Фройд, който създава свой подход), транзакционният анализ (разглежда трите състояния на Аз-а – Дете, Родител и Възрастен), Аз-психология и обектни отношения.
• Когнитивни и поведенчески терапии – Идеята на когнитивните и поведенческите психотерапевти е, че равновесието в живота ни се нарушава не от самите ситуации, в които попадаме, а от мислите и отношението ни към случващото се. Целта при тези терапии е да се промени мисленето за проблема и да се изпробват нови начини на реагиране и действие. Терапевтът е по-активен в сравнение с психоаналитика, но клиентът е водещата фигура, която работи заедно с психолога за промяната. Бихейвиористичният подход (психология на поведението, базирана на създаването и промяната на условните рефлекси при човека) и когнитивната психология (как мислите влияят на поведението) се обединяват в когнитивно-поведенческата психотерапия. Накратко КПТ разглежда и променя порочния кръг, при който отрицателните мисли („Ще се случи нещо лошо“) пораждат неприятни емоции (страх, тревога, гняв), емоциите водят до нежелано поведение (обвинение към другия например), а това поведение потвърждава отрицателните мисли („Лошото се случи!“). Терапевтът търси, анализира и показва на клиента си каква е връзката между телесни усещания, мисли, чувства и поведение. Целта е да се оборят крайните негативни очаквания и убеждения, за да се промени усещането, след което да се използват поведенчески експерименти (нови поведения), които допълнително да докажат погрешността на мислите. Терапията чрез приемане и поемане на отговорност, диалектичната поведенческа терапия, преработването на убеждения (когнитивно реконструиране), рационално-емотивната поведенческа терапия, „ваксинирането против стрес“, привикването към страшен за клиента стимул, практикуването на техники за mindfulness (осъзнатост) – всички те могат да бъдат част от когнитивно-поведенческата терапия или отделни методи за работа. КПТ е полезна най-вече при тревожни и депресивни разстройства, фобии, обсесивно-компулсивно разстройство, тоест когато клиентът осъзнава състоянието си и желае активно да работи за преодоляването му.
• Позитивна психотерапия – Съсредоточава се върху себеосъществяването и благоденствието на човека като катализатори за промяна. Обучава клиента как да насочва вниманието си към източниците на щастие в своя живот. Според американския психолог Мартин Селигман например условията за благоденствие са 5 – положителни емоции, положителни отношения с другите, смисъл, отдаденост и постижения. Терапията се нарича „позитивна“ не в смисъл на „оптимистична“, а като съответстващо на първоначалното си значение, тоест заложените у всеки човек и действителни способности, които могат да се развият. Терапевтите насърчават способностите за преработка на конфликтите (вътрешни и външни) и ре-интеграция (например в семейните отношения, груповите, партньорските).
• Хуманистични терапии – Те разглеждат човека като цялостна личност със свободна роля, който може дейно да взема решения. Хуманистите смятат, че по природа човекът е добър, способен и устойчив на трудности. Върховната цел на човека е да се самоактуализира – да осъзнае потенциала си и да осъществи мечтите си. Хуманистичните терапевти водят разговор с клиентите си, като проявяват разбиране и емпатия, задават отворени въпроси и слушат как човекът преценява себе си. Целта е клиентът да изразява свободно мислите и чувствата си, за да се преодолеят вината, срамът и защитните механизми. Хуманистичните терапии са насочени към настоящето и бъдещето, за разлика от психодинамичните подходи например. Част от хуманистичните терапии са личностно-центрираната терапия; терапията, насочена към настоящето; екзистенциалната терапия; гещалт терапията; терапията, насочена към емоциите; емоционално насочената терапия (за двойки и семейства); ориентираната към решения краткосрочна терапия (5 срещи за резултат). Тук можем да посочим и някои методи за облекчаване на психически травми и негативни емоции като соматичните терапии (масажи, дихателни упражнения, йога, тай-чи, масла и аромати), EMDR (десензитизация и повторна преработка на травматични събития чрез движения на очите), хипнотерапия, арт терапия и терапия чрез общуване с животни.
• Системни терапии – Както показва името им, тези подходи разглеждат семейството, работното място и други общности като системи. Съответно за проблемите, декларирани от един човек, следва да се търсят решения, които са адекватни и позитивни за всички членове на системата. Терапевтите отчитат динамиката на системата, моделите на поведение на членовете й, неписаните правила, несъзнаваните конфликти и т.н. Специалистите могат да постигнат дълготрайна промяна само ако всички членове на системата приемат, че промяна е необходима. Например, при системната фамилна терапия се работи с проблеми, които засягат цялото семейство (или няколко семейства) – раздяла, развод, смърт, раждане на дете и т.н., като терапевтът установява как членовете на семейството виждат и изпълняват своите роли. Целта е всеки човек да разбере как действията му влияят на него самия и на другите около него, но също така как външните фактори (например икономическа криза в страната и безработица) се отразяват на отношенията в рода. Към системните терапии можем да включим стратегическата фамилна терапия, контекстуалната терапия и терапията на развитието, провеждана в диада (за деца, преживели емоционални травми като неглижиране, насилие и други). Основен фактор за успешното провеждане на системните психотерапии е желанието на (почти) всички членове на една система да участват в промяната.

Каквато и терапия да изберете, помнете, че най-важна е доверителната връзка специалист-клиент, както и спецификата на вашата ситуация. Например, ако сте млад и динамичен човек, който прекарва по-голямата част от времето си в работа и усещате, че проблемът ви е решим, но имате нужда от друга гледна точка, можете да изберете краткосрочната терапия, ориентирана към решения. Обратно, ако желаете дълбинна промяна на всички нива от живота ви и имате търпението да изследвате себе си дългосрочно, може би психоанализата е за вас. Бъдете смели и променяйте! 🙂

Реклама

Да прегориш или синдромът burn-out

Терминът burn-out или прегаряне/изгаряне/изчерпване е въведен от американския психиатър H. J. Freudenberger през 1974г. като характеристика на психичното състояние на здрави хора, осъществяващи интензивен контакт с клиенти (пациенти) в емоционално напрегната трудова атмосфера.

Самото име на синдрома описва начина, по който се чувства човек по отношение на професионалната си дейност. Burn-out не е реакция на скука, загуба на творчески потенциал или просто демотивация – това е сериозен проблем, причинен от множество фактори (личностови, ситуативни и др.)

Има различни определения за синдрома като например:

• Изчерпване на енергията при професионалистите в сферата на социалните дейности, когато те се чувстват претоварени от проблемите на другите хора.
• Емоционално и физическо изтощение, включващо отрицателна самооценка, отрицателно отношение към работата, загуба на разбиране и съчувствие по отношение на клиенти/пациенти.
• Синдром на физическо, умствено и емоционално изтощение при професионалисти, работещи в социалната сфера.

Burn-out се появява не само когато сме претоварени с болката, отрицателните емоции и нуждите на клиентите си, но и когато организацията, в която работим, не се управлява добре! Липсата на професионално развитие и израстване, нетърпимостта към начина на управление на шефовете, несъответствието между стила на работа и мислене на служителя и останалите хора в организацията – всички тези фактори могат силно да допринесат за развитието на синдрома.

Симптомите на прегаряне са множество и често се бъркат с физически заболявания. Разликата се състои в това, че при burn-out те са обвързани главно с професионалната дейност и произтичат от нея.

Физически симптоми – хронична умора, усещане за изтощение през целия ден, повишено кръвно налягане, проблеми със съня, промени в теглото, главоболие, мускулно напрежение, стомашни проблеми, чести настинки и грипове, психосоматични заболявания.

Психологически симптоми – раздразнителност и гняв, трудна концентрация, съпротива към промени, загуба на интерес към работата, липса на ентусиазъм и енергия, апатия, загуба на увереността в себе си, чувство за неадекватност и безпомощност, чувство за вина (основно към пациенти/клиенти, на които не може да се помогне), безпокойство, потиснатост, честа смяна на настроенията, негативизъм, тревожност, депресивност, чувство за натиск и невъзможност да се оплачете. Основен тук е симптомът на деперсонализация – индивидът не намира смисъл и значение в работата си, не се самоопределя по отношение на нея, вече не вярва в приноса си към общата цел (например – лекуването на зависимите от наркотични вещества, помагането на хора без образование да си намерят работа и т.н. в зависимост от професионалната сфера), не се цени повече, не вярва в себе си и в своето бъдеще. Друга важна характеристика на burn-out е отрицателната самооценка на индивида – чувството за малоценност, некомпетентност и безполезност по отношение на работата.

Поведенчески симптоми – емоционални избухвания, раздразнителност, изолиране, избягване на разговори с колеги, отдръпване от семейството и приятелите, пренебрежение към задълженията, загуба на точността и прецизността, отлагане на срещи и разговори с клиенти, загуба на отношение към клиентите/пациентите, стереотипно и/или цинично поведение към клиентите (контактите с тях стават формални и безлични), съпротива към ходенето на работа, употреба на психоактивни вещества (най-вече цигари и алкохол).

Конкретни ситуации на работното място като например свръхнатоварване, недостатъчно време и ресурси, междуличностни конфликти, ролева неопределеност предизвикват синдрома по-често, отколкото си мислим. Има обаче и личностови фактори, които трябва да се вземат предвид – перфекционизъм, идеализъм, неумение за поставяне на граници в общуването, саможертване, работохолизъм, прекалена тревожност, ригидност, неувереност, импулсивност, авторитарност и др.

Въпреки че синдромът е най-разпространен сред специалистите от помагащите професии (лекари, мед. сестри, психолози, психотерапевти, психиатри, социални работници и др.) напълно възможно е да се среща и при други професии, свързани с чести и интензивни контакти с хора – мениджъри и директори на различни организации, търговски представители, собственици на частен бизнес и др.

Имайте предвид, че синдромът на прегарянето се лекува, но това изисква много повече усилия от взимането на отпуск или напускането на работа! Доста неща в живота на човека, засегнат от burn-out, трябва да се променят, за да се постигне дълготраен ефект и мотивацията за работа да се завърне. Ако смятате, че не можете да се справите сами с „прегарянето“, обърнете се към психолог. Той ще ви помогне да откриете нови пътища към удовлетвореността в работата.

 

 

Страхът от смъртта може да доведе до агорафобия

Агорафобията е тревожно разстройство, срещащо се в над 20% от популацията! Причините за него са множество, но най-често се цитират темперамента (чувствителността към тревогата), наследствеността (над 60% е генетичната предиспозиция) и негативните събития като травми от детството, дистрес, насилие и свръхпротекция от страна на родителите.

Агорафобията е свързана със сериозни проблеми в социалния живот, житейските роли, работната продуктивност. Повече от 1/3 от хората с агорафобия се страхуват да излязат дори от дома си.

При това разстройство най-големият страх на човека е този от смъртта. Негови производни са страхът от полудяване, инфаркт или други физически заболявания. Тези страхове идват от детството и най-често човек ги е преживявал в самота, тоест не е имал възможността да ги изрази и преработи. Възможно е негов близък да е починал, да е полудял, да е получил инфаркт на улицата и т.н. Този силен стрес за младия организъм има своите последствия…

Човекът с агорафобия се смята за неспособен да понесе промяната в която и да е област, защото за него тя е символична смърт. Страховете му могат да бъдат несъзнавани или потискани с години, но в даден момент той достига границите си и те стават явни.

Въображението на тези хора е богато и неконтролируемо. Може би често чуват от близките си „Правиш от мухата – слон!“. Агорафобът осъзнава, че непрекъснато мисли за някакви бъдещи ужаси, и това още повече го кара да смята, че ще полудее.

Човекът с агорафобия е стриктен, контролиращ, бдителен, перфекционист. Всички отговорности, с които се е нагърбил, изпиват енергията му допълнително. Той се ужасява да не загуби контрол върху ситуацията и върху себе си, защото тогава ще бъде… слаб, не-перфектен, уязвим, не-знаещ. Каквито сме всички хора на този свят…

Булимия или страхът от изоставяне, прехвърлен върху храната

В своята книга „Твоето тяло казва: Обичай се!“ канадската психоложка и писателка Лиз Бурбо описва и булимията в метафизичен смисъл. Ето какво казва тя за въпросното хранително разстройство:

„Човекът с булимия има проблем с обичането. Той се страхува да не бъде изоставен. Искал е психически да се откъсне от майка си, по някакви причини това не е станало и сега той не може да се лиши от нея, нуждае се от майчината фигура непрекъснато. В същото време булимикът изпитва силен гняв към майка си, тъй като чувства, че тя заема огромно място в сърцето и живота му. Той се въздържа да покаже и изкаже тези противоречиви чувства, не може и да приеме жената в майка си, а оттам и женското начало в себе си. Най-често хората, страдащи от булимия, са сурови и критични към себе си, нямат връзка с нуждите си, не си позволяват да осъществяват желанията си.“

Булимията се лекува. Първо с осъзнаване на проблема, а след това с търсене на професионална помощ. С много любов – към себе си и към живота. С подчинение на собствените нужди и желания.

Анорексията като отхвърляне на женското начало

Представям ви откъс от книгата на Лиз Бурбо „Твоето тяло казва: Обичай се!„, в който става въпрос за анорексията от психосоматична и философска гледна точка.

„Като отхвърля храната – символ на нашата майка-хранителка, планетата Земя – човекът с анорексия отхвърля майка си. Като отхвърля майка си – своя модел за женско начало – този човек отхвърля женската част в себе си. Жената, страдаща от анорексия, има силна нужда да се научи да живее и да бъде жена, вместо да бяга. Човекът с анорексия лесно се откъсва от земното и се потапя в своя въображаем свят, защото би искал да заживее веднага в отвъдното. Той вече не изпитва влечение към храната, защото е затворил вратата към желанието си за живот и действие.

Страдащият от анорексия първо трябва да промени начина, по който възприема майка си. Майката има право да изпитва страх и гняв като всички хора. Това, което ни кара да страдаме, не са самите събития/факти от живота ни, а нашето възприятие за тях. Като приеме майка си и начина, по който тя го е хранила, човекът с анорексия ще се научи да приема женското в себе си и ще си върне желанието за живот и храна„.

Иска ми се да ви кажа, че това приемане става бързо и лесно, но не е така. Както анорексикът, така и цялото му семейство (особено майчината фигура) се нуждаят от психотерапия, за да осъзнаят посланието на болестта и пътищата пред себе си. Пътят към живота не е лесен, но борбата си струва.