Да те отхвърлят

Доказано е, че при отхвърляне в мозъка се активират същите области, както при физическа болка. И не просто е неприятно, а наистина боли.

Всеки бива отхвърлян от много хора всеки ден. Разликата е в това кой ни отхвърля (и по-точно каква важност му предаваме ние) и в това как ни отхвърля.

Едно е да ти кажат, че те мразят и друго да чуеш, че не се справяш добре в някоя област, например готвене или изучаване на езици. Може да пробваме да чуем непреките послания, идващи от човека, който ни отхвърля. Начинът, по който го прави, може да ни накара да се замислим.

Нека вземем един пример. От известно време излизате с човек, когото много харесвате, и искате връзката ви да се задълбочи. Подемате разговор на тази тема, но чувате отсреща „Ох, не знам, наскоро приключих една сериозна връзка и съм объркан/а в момента.“ Непрякото послание тук може да гласи „Страхувам се да ти се доверя. Ами ако и ти си като бившия/бившата ми?„. Разбира се, това е само пример. Партньорът ви може просто да се нуждае от още време или да разбира задълбочаването на връзката по начин, различен от вашия. Въпросът е да се настроите към човека отсреща и да се опитате да разберете истинското послание в думите му. В конкретния пример може да помолите партньора си да ви каже какво не желае да се случва в следващата му връзка или пък да поговорите за вашите и неговите очаквания за бъдещето. Това обаче става при желание и от двете страни.

Въпросът кой ни отхвърля може би е още по-важен за всеки човек. „Не искам да те виждам повече“ изречено от познат, с когото сме се срещали няколко пъти на кафе, и същото изречение, чуто от човек, когото обичаме, не са едно и също нещо. В първия случай ще ни заболи и ще ни е наистина неприятно, особено ако нашият познат ни е бил добра компания. Във втория случай обаче отхвърлянето може да доведе дори до самоубийство…

Въпросът е как да не се стига дотам, че да изпадаме в дълбока депресия при отхвърляне? Отговорът сигурно няма да ви учуди – зависи от нашата самооценка. Ако човек вярва, че е обичан и заслужава да бъде обичан до края на живота си, то едно отхвърляне, пък било то и от любимия, няма да го доведе до крайни емоционални състояния. Какво се случва обаче, когато основното ни убеждение е, че ако този човек ни отхвърля, значи не струваме и пукната пара? Е, тогава ще се наложи да се оценим наново, а още по-добре – да се терапевтираме.

Съществува и вероятност да преодолеем това отхвърляне, но следващият път – с друг човек – да ни се случи същото. Това обикновено означава, че подсъзнателно избираме партньори, които да ни отхвърлят, въпреки нашите старания да им се харесаме. Причините най-често се коренят в детството ни, в което имаме такъв опит, но не сме го преодолели по адекватен начин. Всеки е различен, но хората си приличат по това, че търсят познатото (дори когато е болезнено за тях) отново и отново, докато не разрешат проблема си по зрял, а не инфантилен начин.

Когато те отхвърлят, това което може да направиш е да си припомниш, че ти си ценен сам по себе си. Дори когато е в калта, диамантът си е диамант.

 

 

Реклами

Момичето

– Познаваш ли това момиче?

-Не.

-Харесва ли ти?

-Я да го видя.

-Ето, разгледай я.

-Не е първа красавица, но има чар. Малко скулите и носа я правят да изглежда…изпита.

-Мхм. Говориш за външния вид.

-Ами това е първото, което се вижда. Като че ли не знае какво да прави с ръцете и краката. Свива ги, кръстосва ги, хваща нещо. Стои скована, сякаш постоянно й е неудобно.

-Какво прави сега?

-Изпуска разни неща. Уж съвсем бавно и внимателно ги хваща, но ги изпуска. И после почва да бърза – да ги вдигне, да ги събере, да почисти. Оглежда се, страх я е да не я видят какво е направила.

-Значи не е спокойна?

-Хич. Сякаш постоянно играе ролята на невъзмутима пред хората, а като е сама е тъжна и плаче.

-Защо?

-Не си е изкарала гнева където трябва и сега го излива със сълзите.

-Гадно.

-Да. Неуверена е и не може да си защитава мнението. Понякога лъже, че знае нещо, за да не я помислят за глупава. До нищо хубаво не води това…

-Значи, като цяло не я харесваш?

-Не. Сякаш не си е на мястото, постоянно се притеснява от другите, а това я прави… жалка.

– Май не може да се забавлява?

-Имитира забавление. Дори когато си доставя удоволствие, мисли за проблемите си. Глупачка…

-Тя си мисли, че е мъдра.

-Мъдра ли?!? Ха, че откога страхливците станаха мъдри?

-Значи, не я харесваш?

-Не виждам нищо за харесване… Това момиче постоянно се оправдава, не си вярва, не се отпуска. Не е и женствена.

-Би ли била приятелка с нея?

-Не знам. Едва ли.

-А колежка?

-Не.

-Ясно.

-Кое е ясно?

-Защо това момиче е такова, каквото го описа.

-Защо?

-Защото това си ти.

Кучешко

Да, аз наистина бях като кученце, което те гледа тъжно и върви по петите ти, очаквайки трошица внимание. Да, наистина бях жалка. Да, наистина бях тъжна.

Това кученце-дете още е в мен, още е гладно и още те търси. Сега обаче се опитвам да го привържа към себе си, към Възрастния в мен. Давам му храна, галя го, опитвам да задоволявам потребностите му. Не е лесно. То още не ми вярва. Още се оглежда за теб или друг Псевдо-Възрастен, за когото да се залепи. Но все по-често само се спира. Или го спирам аз? Не знам.

Почна да заглажда косъма. Ребрата му още се броят и опашката му още е подвита, но започва да му се услажда и свободата. Когато си спомни за теб, скимти като бито. Ти го подритваше, вярно, но Аз… аз го биех постоянно като не го обичах и не му обръщах внимание. Още по-лошо – като не му вярвах. Как ти, непознат човек, да му се довериш, като Аз, неговата стопанка, не му вярвах?!? Не вярвах, че има зъби и нокти, с които да се защитава, не вярвах, че козината му е достатъчно дебела да го пази от студа, не вярвах, че раните му могат да зарастват бързо… като на куче!

Сега го връзвам единствено с храна и внимание. Не с каишка. Оставила съм го да обикаля където му е интересно, да вие, да бяга, да ръмжи, да се крие. Да е свободно. Но ако тръгне след някой друг, така както тръгна след теб, ще преобърна света, но ще го върна!

„Преклонена главица сабя не я сече“ – но какво ли я гризе отвътре?

   Българинът е интересно социално животно. Той често се люшка между двете крайности – търпение и мълчание до изнемога или викове и крясъци, с които изгаря мостовете след себе си за секунди. Българинът като че ли се страхува да изкаже мнението си, когато не е съгласен с нещо, или пък обратно – налага собствените си правила на всички. Къде е златната среда и на какво се дължат тези поведенчески особености, несъвместими с изискванията на 21 век?

Ясно е, че възпитанието, което сме получили, играе съществена роля за начина, по който ще се държим в конфликтни ситуации. Проблемът е, че в нашата народопсихология от векове са залегнали страхове и предразсъдъци, трудни за изкореняване. Като поговорката, цитирана в заглавието, или други подобни вярвания: „Трай, коньо, за зелена тревица„, „Мълчанието е злато„, „Децата да са добре, мен кучета ме яли„… Подобни изказвания съдържат в себе си мазохизъм, който виждаме често около себе си и който води до тъга, депресивни състояния, потиснат гняв, който ни разяжда отвътре. Защото примирението и смирението никак не са едно и също нещо!

Знаете ли, че ВСЕКИ ЧОВЕК има право да изразява свободно мнението си; да казва „не“, когато не е съгласен с нещо; да променя мнението си, без да се извинява и чувства виновен за това; да бъде изслушван; да изразява негативните си емоции с думи („Ядосан съм!“, „Тъжно ми е“, „Объркан съм“ и т.н.); да се съпротивлява на думи и действия, които дискриминират него или други хора по пол, възраст, раса, етнос, сексуална ориентация и т.н.? Може би знаем, но възползваме ли се на практика от тези си права? От какво се страхуваме?

Най-често срещаният страх в такива моменти е да не ни отхвърлят като личности, като цяло. Това опасение със сигурност има своите корени в опита ни като деца, но нека помним, че сме вече големи и много по-мъдри и когато някой ни каже „Простак! Ти нищо не разбираш!„, можем да изберем дали и как да общуваме с този човек. В повечето случаи обаче човекът срещу вас няма да отвърне такова нещо. Той или тя може да се почувства зле, че отхвърляте молбата му или че отказвате да се съгласите с неговите/нейните житейски правила, но ако ВИЕ се обърнете към този човек по един асертивен начин, много рядко ще получавате обратна връзка като горната.

   Какво означава да си асертивен? Асертивността е качество на личността и стил на поведение, който показва, че уважавате едновременно своите и чуждите нужди (забележете НУЖДИ, а невинаги ЖЕЛАНИЯ, защото тези понятия също не са равностойни!). Асертивният човек не обвинява и не етикетира другия, нито твърди, че ще става на неговото. Той спокойно заявява своите потребности и граници. Например: „Не желая да ме прекъсваш, когато разговарям с клиенти“, „Не ми е приятно, когато си пишеш на телефона, докато разговаряме“, „Искам да ми предадеш документите до края на деня, нямам друга възможност да ги прегледам“, „Не ми се ходи на кино, искам да си почина вкъщи“ и т.н.

Асертивният човек изслушва другите, вниква в чутото и дава адекватен на чувствата си отговор. Колко просто звучи, нали? А е толкова трудно да се направи! Заради страховете ни – от отхвърляне, изоставяне, загуба на любовта, загуба на контрола, унижение… И все пак, когато уважаваме собствените си емоции и граници, това се вижда и другите рано или късно ще се съобразят с тях.

Освен себеуважение и удовлетворяване на потребностите асертивността ни носи множество дългосрочни ползи в общуването с околните като доверие, уважение, разбиране. За разлика от пасивния, агресивния или пасивно-агресивния стил, които могат да ни облекчат за момента (избягваме конфликта, вентилираме гнева си или отмъщаваме на „врага“), но в дългосрочен план носят само негативи – както за нас, така и за другите. Нека помислим, какво губим, когато си мълчим, а вътрешно кипим от гняв? На първо място, губим спокойствието си – веднага усещаме физически реакции като сърцебиене, изпотяване, изчервяване, треперене и др. След това губим себеуважението си – колкото и да се успокояваме, че сме избегнали кавгата, вътрешно знаем, че се страхуваме и това не ни харесва. На трето място, губим положителната връзка с човека, пред когото сме замълчали. Независимо дали това е нашият родител, приятел, колега, шеф или непознат ние пропускаме възможността да му покажем кое ни е ядосало/натъжило/наранило, при което той/тя пак ще повтори поведението си спрямо нас… защото не знае как ни влияе то!

Разбира се, начинът, по който казваме нещо, е много важен и дори бих казала водещ, когато става дума за отстояване на границите. Забележете разликата между „Писна ми да ме критикуваш!“ и „Чувствам се ужасно, когато ми правиш забележки за неща, които според мен са много дребни!„. В първия случай събеседникът ви веднага ще се почувства нападнат и най-вероятно ще отвърне още по-остро. Във втория случай може да се замисли за чувствата ви и да обясни как той се чувства и защо наистина ви прави тези забележки – тоест може да поставите началото на конструктивен разговор, който в най-лошия случай ще ви даде информация за начина на мислене на другия. А когато знаете как мисли другият, имате много повече сила и свобода да постигнете съгласие.

Да си асертивен означава да вярваш в идеята АЗ ПЕЧЕЛЯ И ТИ ПЕЧЕЛИШ. Означава да открием линия на поведение, която да удовлетворява и двете страни, поне за момента. Означава да се чувстваме уверени и спокойни за взаимоотношенията си, без да има какво да ни яде отвътре.

 

 

Бягай!

Болката е отвратителна. Грозна. Задушаваща. Да искаш човек, който не те желае. Не е глупост. Не е слепота. Схема е.
Схемите представляват модели на мислене и поведение, формиращи се в детството и отразяващи се върху целия живот. Те водят началото си от травматични събития като изоставяне, критикуване, свръхобгрижване, малтретиране, отхвърляне и т.н., причинени от родители, роднини или други деца. С времето схемата става част от теб и ти продължаваш да създаваш ситуации, сходни с травмите, които си преживял. (Ако като дете си бил изоставен от родител/и, много е вероятно като възрастен да попадаш на партньори, които също ще те изоставят по една или друга причина. Ако си бил прекалено критикуван и унижаван от възрастни или връстници, може партньорите ти да се държат по подобен начин и сега. Ако си бил отхвърлян – като личност, а не като действия – вероятно и човекът, към когото изпитваш страст, ще те отхвърли по подобен начин.) Това не са факти, а предположения, които обаче доста често се оказват истина, когато човек не е преработил схемите си, тоест не ги е осъзнал и не се е опитал да промени мисленето си във връзка с тях.
Едно от най-неприятните свойства на тези модели е да тласкат човека към партньор, който не е за него. Откъдето и да го погледнеш. Какво се получава? Човек изпитва неописуемо привличане и желание към някой, който – най-общо казано – не се държи добре с него. Подиграва му се, присмива му се, насилва го по един или друг начин или го манипулира за свои цели, възползвайки се от страстта му, изоставя го, лъже го, не го уважава като личност.
Защо стоим при такъв човек? Къде са чувството ни за самосъхранение, самоуважението ни, гнева ни? За първите две не знам, но гневът ни е тук. Само дето не е насочен към този, който ни измъчва, а към околните, които се опитват “да ни отворят очите” или към нас самите. А нали знаете какво се получава, когато се мразим? Познахте! Болест. Физическа и психическа.
И така, защо се самоизмъчваме въпреки хилядите знаци, че този човек няма да ни даде това, от което имаме нужда? Защото…тази ситуация ни е позната, знаем какво да очакваме (подсъзнателно) и как да реагираме на него. Въпреки факта, че очакваното е болезнено, а реакцията – инфантилна. Въпреки че познатото ни унижава, а реакцията ни е да го търпим.
Изходът? Бягай! Бягай от такива хора, все едно животът ти зависи от това. Защото е точно така – здравето и животът ти зависят от това с кого ще споделяш тялото и духа си. Ако не искаш повече да се въртиш в порочния кръг на “обича ме – не ме обича”, бягай! Трудно е, да. Цялото ти същество крещи, че не искаш друг/а, че с другите няма да е същото. Да, няма да е същото – другите ще те уважават и обичат такъв, какъвто си, а няма да те унижават и стъпкват на всяка крачка. Да, с другите няма да ти се пръска сърцето, докато се целуваш, но и няма да се чудиш всяка секунда “Ще си тръгне ли?” веднага след разменените интимности. Да, пеперудите в стомаха и летенето над земята може и да ги няма, но ако преди те са вървели ръка за ръка с мъката и съмнението, не е ли по-добре, че ги няма? Какво ще избереш – няколко секунди удоволствие с твоя мъчител или години щастие с човек, който те обича?
На всеки му се е случвало да стори нещо, без да мисли, без да иска, въпреки разума си. И знае колко силна е схемата, когато е активирана – сякаш було пада пред очите ти и невидима ръка те бута към пропастта. Но това е заблуда! Ти си вече голям, имаш оръжия в ръцете си – оръжия, които са ти липсвали като дете. Разкъсай тази заблуда, почувствай силата си, повикай отново до себе си Вярата, Надеждата, Любовта и Мъдростта. И продължи напред. Въпреки болката.

Вяра, надежда, любов и мъдрост

Често говорим за тях, но кога и защо ги изпитваме? На какво ни учат? Как достигаме до мъдростта? Какво правим, когато “от нийде взорът надежда не види”? Как обичаме, когато егото ни пламти в омраза? В какво вярваме и защо?

Винаги съм свързвала вярата с интуицията си. Не знам дали интуицията ми е “силна”, но ВЯРВАМ в нея. Когато разумът и чувствата ми не са достатъчни, за да направя избор, когато срещам нещо ново и непознато, на което не знам дали да се ДОВЕРЯ – тогава просто правя първата крачка, такава каквато интуицията ми я подсказва. Знам дали трябва да вляза в някой магазин точно сега или друг път, дали да напиша тази статия или не, дали да говоря с някого или не. ДОВЕРЯВАМ СЕ на Цялостната си личност. Една от теориите за интуицията е именно тази, че тя е гласът на Цялостната личност. Това е термин от юнгианската психоанализа, който означава вътрешния ни бог, тоест ние самите, съчетали в себе си и доброто, и лошото, мъдри и знаещи, в едно с Реалността и Природата. В приказките Цялостната личност често изниква пред героя като старец или старица, които го напътстват, мъдро животно или божество.
ВЯРВАМ в нашата страна. Не знам защо. Но вярвам, че не трябва да я напускам, не трябва да я изоставям като много други. Вярвам, че тя ще оцелее.

Надеждата е много интересно явление. Ако не съществуваше, никое човешко откритие (от първобитните инструменти до смартфоните) нямаше да види бял свят. Когато човек тръгва да прави нещо (да живее), той се надява. НАДЯВАМ СЕ да съм здрава и да виждам здрави всички хора, НАДЯВАМ СЕ да работя това, за което мечтая, НАДЯВАМ СЕ да се случват повече хубави неща. Винаги съм се питала каква е разликата между вярата и надеждата. Някак ми се размиват границите между двете. Като че ли вярата е нещо по-пасивно, свързано с явленията, които вече съществуват по един или друг начин (Бог, Аз, Другите и т.н), докато надеждата поражда любопитство, активност – “Ще направя всичко необходимо и се надявам да се получи”.
ЛЮБОВ е когато обичаш някого независимо от отрицателните му качества, като същевременно правиш същото със себе си! В любовта няма насилие, омраза, срам и вина. Тя е това, което ни е превърнало в Човеци. Не разума, не ловкостта, не силата. Любовта към Другия, към животните, растенията и Природата ни е запазила живи. Аз ОБИЧАМ човека до себе си, приятелите, роднините си, но честичко (като много хора) забравям да пообичам себе си. Да си простя за някоя грешка, която е “голяма работа” само в моите очи; да се наградя за добре свършена работа или просто така – защото съм жива и здрава; да се отпусна. Старая се да си припомням, като подсещам другите 😉
Обратното на ЛЮБОВТА не е омразата, а страхът. Ние сме подли, лицемерни, насилници и отмъстители, когато се страхуваме от Другите и когато не обичаме себе си. Човек, който обича себе си, обича и Другите. Неизбежно е – той или тя просто не може да допусне в сърцето и действията си нещо, което не отговаря на името ЛЮБОВ.
МЪДРОСТТА не е присъща само на старите хора или тези, които “много са преживели”. За мен мъдростта е емоционалната ни интелигентност. Много малко хора могат да изразяват открито емоциите и мислите си, да разпознават правилно чувствата на Другите и да ги зачитат с думи и действия, да контролират емоциите си така, че те да им помагат, а не да им вредят. Това са МЪДРИТЕ хора. Те може да са на 10 години, или на 20. Отличават се от тълпата по самия израз на лицата им, по стойката, по тона им, по това, че те гледат в очите. По това, че ВЯРВАТ, НАДЯВАТ СЕ и ОБИЧАТ.

Тревогата – начин на употреба

Преди няколко години направих нещо, от което ужасно ме беше страх. Не, не беше скачане с бънджи или говорене пред публика, а просто един разговор, но въображението ми чертаеше такива ужасяващи сценарий за него, че дълго бягах от самата мисъл. Но нещо по-голямо, по-мъдро и по-смело от мен ме караше да го направя, да приключа с неведението. Е, направих го. Не беше изобщо това, което си мислех. Сълзите, които пролях след този разговор, не бяха от страх или тъга, а от любов.
Тревогата за бъдещето може да ви срине. Тя може така да ви парализира, че да не знаете какво да правите със себе си. Тя може да ви задуши. Буквално. Паническите атаки, които се случват на все повече хора, са ярък пример за тревога, излязла извън релси. Тревога по-силна от настоящите потребности, мечти и желания на човека.
За разлика от страха, който има своите положителни аспекти (подготвя тялото ни за “битка или бягство”), в тревогата няма нищо полезно. Тя е насочена към бъдещето, към поведението на другите, към ситуации, които не можем да контролираме, към неизвестното. Постоянният страх за бъдещето е чувството тревога. Но никой не може да контролира и предвиди всичко около себе си, затова и тревогата е ненужна. Ние можем да учим или не, но не можем да предвидим с точност какво ще се случи на изпита. Можем да се грижим за външния си вид или не, но няма как да сме сигурни кой ще ни хареса. Можем да изберем подчинението, агресията или съблазняването като стратегия за действие в дадена ситуация, но не можем да знаем какво ще се случи след това.
Щом като тревогата е безполезна, защо милиони (милиарди?) хора ежедневно я държат в себе си и страдат от нея? Може би защото техните житейски правила и допускания (“Трябва да се харесам на всички.”, “Трябва да успея на всяка цена.”, “Ако се проваля, ще ме накажат.” и т.н.) им пречат да се отпуснат и да се смирят, да приемат реалността такава, каквато е – с върхове и спадове, успехи и провали, щастие и нещастие. Перфекционистите и контролиращите хора са най-склонни към тревожни разстройства, но това не означава че “непукистите” са застраховани срещу тревогата. Ако само повтаряме “Не ми пука” без да предприемаме действия спрямо това, което ни поднася животът, ще трупаме гняв и тревога и ще се парализираме все повече и повече.
Не можем да унищожим тревогата, но можем да й попречим да унищожи нас. Как? Като подложим на съмнение правотата и правилата си във всяка една ситуация и като действаме. Когато заменим “Трябва да стане точно по този начин, иначе – лошо!” с “Има много варианти, но мога да се справя с всеки един”, тревогата ни ще намалее. Освен това е добре фокусът, насочен навътре, към нас самите и реакциите ни, да се обърне към другите и към ситуацията като цяло. Когато отворим сетивата си за гледките и звуците около нас и ги разчетем рационално (не под влиянието на страха), ще забележим, че всяко живо същество мисли и действа спрямо собствените си страхове и желания. И ние не сме центърът на тяхната вселена, а само на своята собствена.
Човекът, с когото разговарях преди години, беше силно изненадан, че изобщо мисля за него и се интересувам от мнението му. Той не изпитваше никакви лоши чувства към мен, както аз се тревожех, четейки мислите му и треперейки в какво ли съм сгрешила. Тогава осъзнах, че е крайно време да живея тук и сега и да не се тревожа за нищо, защото всичко, от което имам нужда, ще ми се даде. Стига да вървя напред.