Вяра, надежда, любов и мъдрост

Често говорим за тях, но кога и защо ги изпитваме? На какво ни учат? Как достигаме до мъдростта? Какво правим, когато “от нийде взорът надежда не види”? Как обичаме, когато егото ни пламти в омраза? В какво вярваме и защо?

Винаги съм свързвала вярата с интуицията си. Не знам дали интуицията ми е “силна”, но ВЯРВАМ в нея. Когато разумът и чувствата ми не са достатъчни, за да направя избор, когато срещам нещо ново и непознато, на което не знам дали да се ДОВЕРЯ – тогава просто правя първата крачка, такава каквато интуицията ми я подсказва. Знам дали трябва да вляза в някой магазин точно сега или друг път, дали да напиша тази статия или не, дали да говоря с някого или не. ДОВЕРЯВАМ СЕ на Цялостната си личност. Една от теориите за интуицията е именно тази, че тя е гласът на Цялостната личност. Това е термин от юнгианската психоанализа, който означава вътрешния ни бог, тоест ние самите, съчетали в себе си и доброто, и лошото, мъдри и знаещи, в едно с Реалността и Природата. В приказките Цялостната личност често изниква пред героя като старец или старица, които го напътстват, мъдро животно или божество.
ВЯРВАМ в нашата страна. Не знам защо. Но вярвам, че не трябва да я напускам, не трябва да я изоставям като много други. Вярвам, че тя ще оцелее.

Надеждата е много интересно явление. Ако не съществуваше, никое човешко откритие (от първобитните инструменти до смартфоните) нямаше да види бял свят. Когато човек тръгва да прави нещо (да живее), той се надява. НАДЯВАМ СЕ да съм здрава и да виждам здрави всички хора, НАДЯВАМ СЕ да работя това, за което мечтая, НАДЯВАМ СЕ да се случват повече хубави неща. Винаги съм се питала каква е разликата между вярата и надеждата. Някак ми се размиват границите между двете. Като че ли вярата е нещо по-пасивно, свързано с явленията, които вече съществуват по един или друг начин (Бог, Аз, Другите и т.н), докато надеждата поражда любопитство, активност – “Ще направя всичко необходимо и се надявам да се получи”.
ЛЮБОВ е когато обичаш някого независимо от отрицателните му качества, като същевременно правиш същото със себе си! В любовта няма насилие, омраза, срам и вина. Тя е това, което ни е превърнало в Човеци. Не разума, не ловкостта, не силата. Любовта към Другия, към животните, растенията и Природата ни е запазила живи. Аз ОБИЧАМ човека до себе си, приятелите, роднините си, но честичко (като много хора) забравям да пообичам себе си. Да си простя за някоя грешка, която е “голяма работа” само в моите очи; да се наградя за добре свършена работа или просто така – защото съм жива и здрава; да се отпусна. Старая се да си припомням, като подсещам другите 😉
Обратното на ЛЮБОВТА не е омразата, а страхът. Ние сме подли, лицемерни, насилници и отмъстители, когато се страхуваме от Другите и когато не обичаме себе си. Човек, който обича себе си, обича и Другите. Неизбежно е – той или тя просто не може да допусне в сърцето и действията си нещо, което не отговаря на името ЛЮБОВ.
МЪДРОСТТА не е присъща само на старите хора или тези, които “много са преживели”. За мен мъдростта е емоционалната ни интелигентност. Много малко хора могат да изразяват открито емоциите и мислите си, да разпознават правилно чувствата на Другите и да ги зачитат с думи и действия, да контролират емоциите си така, че те да им помагат, а не да им вредят. Това са МЪДРИТЕ хора. Те може да са на 10 години, или на 20. Отличават се от тълпата по самия израз на лицата им, по стойката, по тона им, по това, че те гледат в очите. По това, че ВЯРВАТ, НАДЯВАТ СЕ и ОБИЧАТ.

Advertisements

Тревогата – начин на употреба

Преди няколко години направих нещо, от което ужасно ме беше страх. Не, не беше скачане с бънджи или говорене пред публика, а просто един разговор, но въображението ми чертаеше такива ужасяващи сценарий за него, че дълго бягах от самата мисъл. Но нещо по-голямо, по-мъдро и по-смело от мен ме караше да го направя, да приключа с неведението. Е, направих го. Не беше изобщо това, което си мислех. Сълзите, които пролях след този разговор, не бяха от страх или тъга, а от любов.
Тревогата за бъдещето може да ви срине. Тя може така да ви парализира, че да не знаете какво да правите със себе си. Тя може да ви задуши. Буквално. Паническите атаки, които се случват на все повече хора, са ярък пример за тревога, излязла извън релси. Тревога по-силна от настоящите потребности, мечти и желания на човека.
За разлика от страха, който има своите положителни аспекти (подготвя тялото ни за “битка или бягство”), в тревогата няма нищо полезно. Тя е насочена към бъдещето, към поведението на другите, към ситуации, които не можем да контролираме, към неизвестното. Постоянният страх за бъдещето е чувството тревога. Но никой не може да контролира и предвиди всичко около себе си, затова и тревогата е ненужна. Ние можем да учим или не, но не можем да предвидим с точност какво ще се случи на изпита. Можем да се грижим за външния си вид или не, но няма как да сме сигурни кой ще ни хареса. Можем да изберем подчинението, агресията или съблазняването като стратегия за действие в дадена ситуация, но не можем да знаем какво ще се случи след това.
Щом като тревогата е безполезна, защо милиони (милиарди?) хора ежедневно я държат в себе си и страдат от нея? Може би защото техните житейски правила и допускания (“Трябва да се харесам на всички.”, “Трябва да успея на всяка цена.”, “Ако се проваля, ще ме накажат.” и т.н.) им пречат да се отпуснат и да се смирят, да приемат реалността такава, каквато е – с върхове и спадове, успехи и провали, щастие и нещастие. Перфекционистите и контролиращите хора са най-склонни към тревожни разстройства, но това не означава че “непукистите” са застраховани срещу тревогата. Ако само повтаряме “Не ми пука” без да предприемаме действия спрямо това, което ни поднася животът, ще трупаме гняв и тревога и ще се парализираме все повече и повече.
Не можем да унищожим тревогата, но можем да й попречим да унищожи нас. Как? Като подложим на съмнение правотата и правилата си във всяка една ситуация и като действаме. Когато заменим “Трябва да стане точно по този начин, иначе – лошо!” с “Има много варианти, но мога да се справя с всеки един”, тревогата ни ще намалее. Освен това е добре фокусът, насочен навътре, към нас самите и реакциите ни, да се обърне към другите и към ситуацията като цяло. Когато отворим сетивата си за гледките и звуците около нас и ги разчетем рационално (не под влиянието на страха), ще забележим, че всяко живо същество мисли и действа спрямо собствените си страхове и желания. И ние не сме центърът на тяхната вселена, а само на своята собствена.
Човекът, с когото разговарях преди години, беше силно изненадан, че изобщо мисля за него и се интересувам от мнението му. Той не изпитваше никакви лоши чувства към мен, както аз се тревожех, четейки мислите му и треперейки в какво ли съм сгрешила. Тогава осъзнах, че е крайно време да живея тук и сега и да не се тревожа за нищо, защото всичко, от което имам нужда, ще ми се даде. Стига да вървя напред.

Тема табу – „Не понасям родителите си“

Какво щяхте да изпитвате към родителите си, ако ви бяха оставили за осиновяване на ранна детска възраст? Щяхте ли да ги обичате, ако пиеха, дрогираха се, спяха с когото им падне? Какви щяха да са емоциите ви, ако единият или и двамата ви родители ви лъжат и водят таен живот? Как щяхте да се чувствате, ако родителите ви сами избират партньора ви и вие нямате думата? Ами ако сте жена, която са изнасилили, а родителите ви правят всичко възможно да прикрият “срама”? Какво бихте изпитвали към родителите си, ако ви обвиняват, че не се грижите за тях и настояват да им помагате постоянно, като крадете време от личния си живот? Щяхте ли истински да обичате родителите си, ако не се интересуваха от ВАШИТЕ чувства и желания?

Нека говорим направо. Отрицателните чувства към собствените ни родители – гняв, омраза, отвращение – са тема табу. Често можете да чуете “Мразя шефа си!” или “Не понасям мъжа си!”, но надали ще ви споделят просто така на приятелска сбирка “Мразя родителите си!”.

Защо негативните чувства към хората, които са ни създали, са тема табу? Кое е най-лошото, което ще се случи, ако синът или дъщерята мразят родителите си?

Майката и бащата са архетипи – образи и символи от колективното и личното несъзнавано, които са силно емоционално наситени и обвързани с множество значения. “Родител” за почти всеки човек означава личността, която му е дала живот и подкрепа поне през първите години от живота му. Това са първите хора, които човек (би трябвало) да обича, които го учат на практика на всичко.

Архетипът на Майката се представлява от образи като Земята-хранилница, Дева Мария, Водата и др. Тя е символ, свързан с утробата, раждането, прераждането, с представата за вечността, способността на живота да се обновява. Архетипът на Бащата от своя страна се пренася върху Бога, Слънцето, Учителя – мъжкото първоначало, което – с една дума – определя правилата и те свързва със света навън, давайки ти инструментите на борбата.

Как тогава човек да признае, че мрази родителите си? Дълбоко в него стои страхът, че трябва да се изправи срещу нещо абсолютно забранено. Та кой рита срещу Земята и Слънцето? Те са тези, които те хранят и топлят!

За съжаление, този страх често ни пречи да осъзнаем и приемем, че понякога (по-често, отколкото ни се иска) Земята е суха и напукана и ни отказва и капка вода, а Слънцето ни изгаря до смърт.

Неслучайно една от Десетте божи заповеди (заповед на самия Баща!) гласи “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.Почитай. Не “Обичай”. Защото любовта на родителите към децата им и тази на децата към родителите никак не е еднаква. Животът изисква от родителите да обичат децата си независимо от всичко, такива, каквито са. Децата от своя страна трябва един ден да отлетят от семейното гнездо и ако са прекалено привързани към родителите си, това трудно се случва. Може би затова в Библията пише “почитай родителите си”, тоест отдай им заслуженото за техните грижи, уважавай ги като човешки същества. А дали ще ги обичаш, това зависи от делата им.

Много трудно се признава дори пред себе си, че не понасяш родителите си, още повече – че ги мразиш. Но всяко едно чувство в човека е там поради някакви причини и няма да ни напусне, докато не решим проблема. В повечето случаи родителите искат най-доброто за децата си и не ги нараняват нарочно, а заради твърдите си правила. Те смятат, че това, което са решили, ще помогне на детето им, без да вземат предвид РАЗЛИКИТЕ между тях и него. Темперамент, интереси, връзки, правила и убеждения – те са различни у всеки човек и това, което е добро за един, може да е отрова за друг. Затова е хубаво темите табу да се обсъждат по-често, но не със страх или криворазбрана любов, а с почит.

 

Да се проваля или да не се проваля – това е въпросът!

Какво виждате около себе си? Забелязвате ли успелите и неуспелите хора около вас? И какво изобщо означава да си успял в 21 век? Може би пари, власт, самозависимост (никое живо същество не е независимо)? Ако вие не си задавате тези въпроси, то бъдете сигурни, че много хора си ги задават всеки ден и дори всяка минута, сравнявайки се с другите и превръщайки живота си в… хамлетова трагедия.

Самата дума “провал” означава пропадане, пълен неуспех в някаква дейност. Сам по себе си неуспехът е обвързан с негативни емоции като разочарование и тъга. Но защо за някои хора провалът е многолико чудовище, което дебне зад всеки ъгъл, докато за други е само нормална част от живота?

Според схема-терапията (терапевтичен метод, комбиниращ когнитивни, поведенчески, експериментални и психоаналитични техники) от детството си хората могат да попаднат в няколко капана, един от които е този на Провала. Най-общо казано, човекът с тази схема се чувства като провал в сравнение с връстниците си и други хора от обкръжението си. Чувствата, които най-често изпитва, са болка, тъга, вина, срам. И страх, разбира се. Непрекъснат страх, че с каквото и да се заеме, ще се провали.

В повечето случаи хората, попаднали в капана “Провал”, бягат от него. Те избягват ситуации, в които може да се провалят (или – както те мислят – ЩЕ се провалят) като например търсене на нова работа, поемане на нови задачи в работата, започване на собствен бизнес, отделяне от родителите или родителските фигури, започване на някакъв курс, явяване на изпити и т.н. Както виждате, тази схема е свързана основно с професионалната реализация и самозависимостта, а не толкова с връзките и личния живот. Това е така, защото усещането за провал обикновено се формира в областта на постиженията в училище, в спорта, в работата, тоест в сферата на интелекта, уменията за самодисциплина и отговорността.

Завърта се един порочен кръг: човек се страхува да развива уменията си, да поема нови задачи, да поема и отговорност → стои на едно място, отлага, разсейва се, прави грешки, не е мотивиран, самосаботира се → бива понижен в йерархията, уволнен, безработен, тоест проваля се. Освен това, преувеличава негативните страни от живота си и минимизира положителните. Това са хората с външен локус на контрола, които смятат, че неуспехите им се дължат на личността им, а успехите – на късмета.

Тези хора избират професия, която е под възможностите и потенциала им или, обратно, постъпват на място, където е изключително трудно да се издигнеш (самосаботиране); не се рекламират в буквалния смисъл, така че другите да разберат за талантите им; не желаят да преминат пътя от стажант до шеф (“Или ще съм шеф, или изобщо няма да работя!”); скачат от едно работно място на друго, без да развиват уменията си в една сфера; страхуват се да вземат самостоятелни решения в работата; компенсират липсата на постижения в професионалната сфера с други занимания, но въпреки всичко дълбоко в себе си продължават да се чувстват неудачници.

Защо? Какви са причините човек да не се цени, да не се приема и непрекъснато да се сравнява с други, различни от него хора? Познахте. Семейната среда. Клише или не, вярно е, че родителите ни или хората, които ни отглеждат независимо от роднинските връзки, са тези, които ни насочват към отговорите на въпросите “Какъв съм аз?”, “Какви са хората?”, “Какъв е светът?”. Човекът, попаднал в капана “Провал”, като дете често е чувал за себе си “глупак”, “льольо”, “хич не си оправен, значи…”, “за къде си без мен”, “няма да успееш”, “защо не си като кака си”, “не можеш”, “не можеш”, “не можеш”… Непрекъснато е бил сравняван с братя и сестри, съседчета, съученици. Чувствал се е различен от връстниците си поради неумение в спорта или някоя наука, поради различия в езика или културата. Родителите му са му налагали прекалено високи стандарти, които той не е могъл да постигне и в крайна сметка се е отказал от опитите. Или пък родителите му въобще не са се интересували от постиженията му и не са развивали в него отговорността и дисциплината, необходими за да се издигнеш в професионален план.

Каквато и да е причината, първата стъпка към промяна винаги е осъзнаването на капана, в който сме попаднали. След това решаваме дали ще си помагаме сами, или имаме нужда от помощта на психолог. В случая със схемата “Провал” психологът би бил човекът, който ще ни покаже стъпките към самоувереността и ще ни подкрепя, когато се страхуваме да тръгнем по тях.

Страстта е сляпа

Това е истинска история.

Млада жена се влюбва в млад мъж. Чувства се като на 13, когато той й пише и се уговорят да се видят. Гласи се пред огледалото цял час, за да е красива за него, той да я хареса, да й направи комплимент… Дотук добре. Нищо ново под слънцето. Само че… Младата жена е омъжена, обича съпруга си, той нея – също. Младият мъж също е обвързан. Твърди, че обича приятелката си и иска дори да се ожени за нея. За да стане още по-зле, имайте предвид, че това е несподелена любов… или по-правилно е да се каже – несподелена страст. Защото младата жена копнее за младия мъж като човек, приятел и любовник, но младият мъж не я обича.

Какво прави тя? Подчинява се на емоциите си и се опитва по всякакъв начин да покаже на младия мъж, че го желае и че няма нищо против да бъдат интимни. Той я отблъсква. Тя настоява. Той й обяснява, че по еди-какви си причини не желае да бъде с нея. Тя продължава да настоява.

Както сами се досещате, историята няма щастлив край. Защото страстта е сляпа. Тя не вижда по-далеч от собствените си емоции и желания. Не. Тя гледа, слуша, научава още и още за човека срещу нея, но НЕ ИСКА, НЕ ЖЕЛАЕ да разбере, да проумее, да приеме, да се смири с РЕАЛНОСТТА. Младата жена знае, че младият мъж няма да й даде това, което иска от него. Но продължава да го иска и да го търси. Защо?

Защото се ужасява от това, което ще се случи с нея, ако приеме реалността. Това, което ще се случи, е, че младата жена ще превърне „Той не ме иска“ в „Аз не ставам за нищо“. И преди й се е случвало. С родителите й. С приятели. С момчета, които харесва. И сега мисълта „Аз не ставам за нищо“ идва все по-лесно и бързо в ума й. Жената знае, че тази идея не е вярна. Но продължава да се чувства отхвърлена, гневна, тъжна, непотребна.

Ако използваме термините на когнитивно-поведенческата психотерапия, можем да опишем горния случай по следния начин:

Ранен опит (неприемане от страна на връстниците, ниска самооценка, студенина и резервираност от страна на родителите) > Основни убеждения (Аз не ставам за нищо, Никой не ме харесва) > Правила (Трябва да накарам другите да ме харесват) и Допускания (Ако този, когото харесвам, не харесва мен, значи не ставам за нищо) > Автоматични мисли (Той не ме иска, Той не ме харесва, Той не ме приема такава, каквато съм) < Активиращ стимул (Мъж, когото тя харесва)

Основните убеждения са базови идеи за нас, другите и света като цяло. Те са положителни, неутрални и отрицателни и се формират в детството ни. Почти невъзможно е да бъдат променени, но може да се работи по посока смекчаване на отрицателните основни убеждения за самите нас (като например „Аз не ставам за нищо“), но това изисква години терапия. Правилата и допусканията са когнициите, които ни водят през житейския ни път. Те могат да отговарят на реалността, но могат и да я изкривяват така че да отговарят на основните ни убеждения. В гореописания случай правилата на младата жена я предпазват от нахлуването в съзнанието й на негативното й основно убеждение. С други думи, тя е убедена, че ако се старае да накара хората да я харесват, няма да се чувства така, както се е чувствала в детството си – отхвърлена, тъжна, самотна. Автоматичните мисли са конкретни образи или идеи за съответната ситуация, които са полусъзнавани и предизвикват определени емоции в нас. В случая младата жена е можела да си помисли много неща, когато мъжът я е отхвърлил, но поради специфичния й ранен опит и характеровите й особености, през главата й е минала точно мисълта „Той не ме харесва“.

След време стана ясно, че мъжът я харесва и дори я желае като жена, но неговите собствени правила и допускания му пречат да бъде с нея. Какъв е изводът? Всеки има свои рамки от правила, свои когнитивни изкривявания, свои страхове, които ежедневно се сблъскват с желанията и страховете на околните. Ако елементите на пъзела съвпаднат, двама души могат да си дадат това, което искат, по избран от тях начин. Когато обаче житейските правила са коренно различни, между хората се изправя стена, която трудно може да бъде разрушена. По-често, не е и нужно. Защото страстта е сляпа.

Не любовта, а страстта е тази, която сама поставя превръзка на очите си и тапи в ушите си. Толкова усилено потиска информацията от петте си сетива, че околните казват за такъв човек „Дойде му сляпата неделя“… Той или тя вижда и чува само това, което иска да види и чуе за обекта на желанията си. В случая по-горе младата жена знае прекрасно, че мъжът, когото иска, не споделя идеите, ценностите й, мислите и чувствата й. С една дума – че той не е за нея. Но собствените й страхове и неувереност я тласкат да върви според правилото си, вместо да го преработи в нещо като „Не е нужно всички да ме харесват, за да се обичам“.

Любовта вижда, чува, помирисва, вкусва и усеща прекрасно. Пълно. Тя дава свобода, а не окови. Тя приема, но не всичко. Тя отхвърля, но не всичко. Тя поставя двамата на равна нога, а не единият горе, а другият долу. Любовта не иска от единия да се променя, за да задоволи капризите на другия. Тя дава криле, за да поискат и двамата да се променят. За да обичат. А не да страдат.

Може би ви е любопитно какво се случи с младата жена? 🙂 Тя се разгневи. Разгневи се първо на себе си, а след това и на младия мъж. И го пусна. Разбра, че това, което е виждала в него, не съществува, че е било само нейна илюзия. И избра да прогледне.

Да прегориш или синдромът burn-out

article-0-0CFFE3F500000578-388_468x597Терминът burn-out или прегаряне/изгаряне/изчерпване е въведен от американския психиатър H. J. Freudenberger през 1974г. като характеристика на психичното състояние на здрави хора, осъществяващи интензивен контакт с клиенти (пациенти) в емоционално напрегната трудова атмосфера.

Самото име на синдрома описва начина, по който се чувства човек по отношение на професионалната си дейност. Burn-out не е реакция на скука, загуба на творчески потенциал или просто демотивация – това е сериозен проблем, причинен от множество фактори (личностови, ситуативни и др.)

Има различни определения за синдрома като например:

  • Изчерпване на енергията при професионалистите в сферата на социалните дейности, когато те се чувстват претоварени от проблемите на другите хора.
  • Емоционално и физическо изтощение, включващо отрицателна самооценка, отрицателно отношение към работата, загуба на разбиране и съчувствие по отношение на клиенти/пациенти.
  • Синдром на физическо, умствено и емоционално изтощение при професионалисти, работещи в социалната сфера.

Burn-out се появява не само когато сме претоварени с болката, отрицателните емоции и нуждите на клиентите си, но и когато организацията, в която работим, не се управлява добре! Липсата на професионално развитие и израстване, нетърпимостта към начина на управление на шефовете, несъответствието между стила на работа и мислене на служителя и останалите хора в организацията – всички тези фактори могат силно да допринесат за развитието на синдрома.

Симптомите на прегаряне са множество и често се бъркат с физически заболявания. Разликата се състои в това, че при burn-out те са обвързани главно с професионалната дейност и произтичат от нея.

Физически симптоми – хронична умора, усещане за изтощение през целия ден, повишено кръвно налягане, проблеми със съня, промени в теглото, главоболие, мускулно напрежение, стомашни проблеми, чести настинки и грипове, психосоматични заболявания.

Психологически симптоми – раздразнителност и гняв, трудна концентрация, съпротива към промени, загуба на интерес към работата, липса на ентусиазъм и енергия, апатия, загуба на увереността в себе си, чувство за неадекватност и безпомощност, чувство за вина (основно към пациенти/клиенти, на които не може да се помогне), безпокойство, потиснатост, честа смяна на настроенията, негативизъм, тревожност, депресивност, чувство за натиск и невъзможност да се оплачете. Основен тук е симптомът на деперсонализация – индивидът не намира смисъл и значение в работата си, не се самоопределя по отношение на нея, вече не вярва в приноса си към общата цел (например – лекуването на зависимите от наркотични вещества, помагането на хора без образование да си намерят работа и т.н. в зависимост от професионалната сфера), не се цени повече, не вярва в себе си и в своето бъдеще. Друга важна характеристика на burn-out е отрицателната самооценка на индивида – чувството за малоценност, некомпетентност и безполезност по отношение на работата.

Поведенчески симптоми – емоционални избухвания, раздразнителност, изолиране, избягване на разговори с колеги, отдръпване от семейството и приятелите, пренебрежение към задълженията, загуба на точността и прецизността, отлагане на срещи и разговори с клиенти, загуба на отношение към клиентите/пациентите, стереотипно и/или цинично поведение към клиентите (контактите с тях стават формални и безлични), съпротива към ходенето на работа, употреба на психоактивни вещества (най-вече цигари и алкохол).

Конкретни ситуации на работното място като например свръхнатоварване, недостатъчно време и ресурси, междуличностни конфликти, ролева неопределеност предизвикват синдрома по-често, отколкото си мислим. Има обаче и личностови фактори, които трябва да се вземат предвид – перфекционизъм, идеализъм, неумение за поставяне на граници в общуването, саможертване, работохолизъм, прекалена тревожност, ригидност, неувереност, импулсивност, авторитарност и др.

Въпреки че синдромът е най-разпространен сред специалистите от помагащите професии (лекари, мед. сестри, психолози, психотерапевти, психиатри, социални работници и др.) напълно възможно е да се среща и при други професии, свързани с чести и интензивни контакти с хора – мениджъри и директори на различни организации, търговски представители, собственици на частен бизнес и др.

Имайте предвид, че синдромът на прегарянето се лекува, но това изисква много повече усилия от взимането на отпуск или напускането на работа! Доста неща в живота на човека, засегнат от burn-out, трябва да се променят, за да се постигне дълготраен ефект и мотивацията за работа да се завърне. Ако смятате, че не можете да се справите сами с „прегарянето“, обърнете се към психолог. Той ще ви помогне да откриете нови пътища към удовлетвореността в работата.

 

 

Страхът от смъртта може да доведе до агорафобия

Агорафобията е тревожно разстройство, срещащо се в над 20% от популацията! Причините за него са множество, но най-често се цитират темперамента (чувствителността към тревогата), наследствеността (над 60% е генетичната предиспозиция) и негативните събития като травми от детството, дистрес, насилие и свръхпротекция от страна на родителите.

Агорафобията е свързана със сериозни проблеми в социалния живот, житейските роли, работната продуктивност. Повече от 1/3 от хората с агорафобия се страхуват да излязат дори от дома си.

При това разстройство най-големият страх на човека е този от смъртта. Негови производни са страхът от полудяване, инфаркт или други физически заболявания. Тези страхове идват от детството и най-често човек ги е преживявал в самота, тоест не е имал възможността да ги изрази и преработи. Възможно е негов близък да е починал, да е полудял, да е получил инфаркт на улицата и т.н. Този силен стрес за младия организъм има своите последствия…

Човекът с агорафобия се смята за неспособен да понесе промяната в която и да е област, защото за него тя е символична смърт. Страховете му могат да бъдат несъзнавани или потискани с години, но в даден момент той достига границите си и те стават явни.

Въображението на тези хора е богато и неконтролируемо. Може би често чуват от близките си „Правиш от мухата – слон!“. Агорафобът осъзнава, че непрекъснато мисли за някакви бъдещи ужаси, и това още повече го кара да смята, че ще полудее.

Човекът с агорафобия е стриктен, контролиращ, бдителен, перфекционист. Всички отговорности, с които се е нагърбил, изпиват енергията му допълнително. Той се ужасява да не загуби контрол върху ситуацията и върху себе си, защото тогава ще бъде… слаб, не-перфектен, уязвим, не-знаещ. Каквито сме всички хора на този свят…